Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Аз съм кръвта на дракона — каза тя на тревата.
„Някога — изшепна ѝ в отговор тревата. — Докато не окова драконите си в тъмното.“
— Дрогон уби малко момиченце. Името ѝ беше… името ѝ… — Не можа да си спомни името на детето. Това толкова я натъжи, че щеше да заплаче, ако всичките сълзи не бяха пресъхнали. — Никога няма да си имам малко момиченце. Бях Майката на дракони.
„Да — каза тревата. — Но се обърна срещу децата си.“
Коремът ѝ беше празен, стъпалата ожулени и изприщени, а спазмите сякаш бяха станали още по-лоши. Вътрешностите ѝ бяха пълни с гърчещи се змии и тези змии хапеха. Гребна кал и вода с треперещите си ръце. До обед водата щеше да се стопли, но в утринния хлад беше почти студена и ѝ помогна да задържи очите си отворени. Щом наплиска лицето си, видя по бедрата си прясна кръв. Долната ѝ риза се беше зацапала от нея. Гледката на толкова много червено я уплаши. „Лунна кръв, това е само лунната ми кръв“, но не помнеше да е имала някога толкова силно течение. „Възможно ли е да е от водата?“ Ако беше от водата, беше обречена. Трябваше да пие или да умре от жажда.
— Върви — заповяда си Дани. — Следвай потока и той ще те заведе до Скаазадан. Там Даарио ще те намери.
Но беше нужна цялата ѝ сила само за да се вдигне отново на крака, а когато го направи, можеше само да стои, пламнала от треска и кървяща. Вдигна очи към празното синьо небе и примижа към слънцето. „Половината сутрин вече си отиде“, осъзна с отчаяние. Насила направи стъпка, после нова, и вече отново вървеше надолу по малкото поточе.
Денят стана по-горещ и слънцето биеше безмилостно по главата ѝ и изгорените останки от косата ѝ. Водата пляскаше под петите ѝ. Вървеше в потока. От колко време го правеше? Меката кафява глина между пръстите облекчаваше мехурите. „В потока или покрай него, трябва да продължиш да вървиш. Водата тече надолу. Потокът ще ме отведе до реката, а реката ще ме отведе до дома.“
Не съвсем.
Мийрийн не беше нейният дом и никога нямаше да бъде. Беше град на странни хора със странни богове и още по-странна коса, на търговци на роби, увити в токари с пискюли, град, където благоволението се печелеше с блудство, клането беше изкуство, а кучето беше деликатес. Мийрийн винаги щеше да е градът на Харпията, а Денерис не можеше да е харпия.
„Никога — каза тревата с хрипливия глас на Джора Мормон. — Бяхте предупредена, ваше величество. Оставете този град, казах. Вашата война е във Вестерос, казах го.“
Гласът не беше повече от шепот, но Дани някак имаше чувството, че той е тук и върви до нея. „Моят мечок, моят стар мил мечок, който ме обичаше и ме предаде.“ Толкова ѝ беше липсвал. Искаше да види грозното му лице, да го прегърне и да притисне лице до гърдите му.
— Сънувам — каза си. — Сън наяве, сън, докато вървя. Аз съм сама и изгубена.
„Изгубена, защото се задържа там, където изобщо не трябваше да бъдеш — промълви сир Джора тихо като вятъра. — Сама, защото ме прогони.“
— Ти ме предаде. Предаваше сведения за мен, за злато.
„Заради дома. Исках само да се върна у дома.“
— И мен. Искаше и мен. — Дани го беше видяла в очите му.
„Да“, отвърна тревата с тъга.
— Ти ме целуна. Не бях казала, че можеш, но го направи. Продаде ме на враговете ми, но беше искрен, когато ме целуна.
„Дадох ти добър съвет. Запази копията и мечовете си за Седемте кралства, така ти казах. Остави Мийрийн на мийрийнците и иди на запад, казах. Не ме послуша.“
— Трябваше да взема Мийрийн или да гледам как децата ми умират от глад в похода. — Дани все още виждаше в ума си дирята от трупове, която бе оставила зад себе си, докато прекосяваше Червената пустош. Не беше гледка, която ѝ се щеше да види отново. — Трябваше да взема Мийрийн, за да нахраня хората си.
„Взе Мийрийн, но се задържа.“
— За да бъда кралица.
„Ти си кралица — каза мечокът ѝ. — Във Вестерос.“
— Пътят е толкова дълъг — оплака се тя. — Бях уморена, Джора. Бях уморена от война. Исках да отдъхна, да се смея, да садя дървета и да гледам как растат. Аз съм само едно младо момиче.
„Не. Ти си кръвта на дракона.“ Шепотът ставаше все по-смътен, сякаш сир Джора изоставаше след нея. „Драконите не садят дървета. Помни това. Помни коя си, за какво си създадена. Помни думите си.“
— Огън и кръв — каза Дани на люшкащата се трева.
Под крака ѝ се обърна камък. Тя се олюля и падна на колене, изплака от болка с напразната надежда, че мечокът ѝ ще я подхване, ще ѝ помогне да се вдигне на крака. Когато извърна глава, за да погледне, видя само вадичка кафява вода… и тревата, която леко се движеше. „Вятърът — каза си, — вятърът я люлее.“ Само че не духаше никакъв вятър. Слънцето грееше отгоре, светът бе тих и горещ. Мушици бръмчаха из въздуха, водно конче се рееше над потока. А тревата се, движеше, макар да нямаше никаква причина да се движи.