Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Когато светът помръкна, тя се сви в гнездото си и затвори очи, но сънят не идваше. Нощта бе студена, земята корава, коремът ѝ празен. Усети се, че мисли за Мийрийн, за Даарио, своята любов, и Хиздар, своя съпруг, за Ирри и Джикуи, и за милата Мисандей, за сир Баристан и Резнак, и Скааз Бръснатото теме. „Дали се боят, че съм умряла? Отлетях на гърба на дракон. Дали си мислят, че ме е изял?“ Зачуди се дали Хиздар все още е крал. Короната му бе дошла от нея, можеше ли да я опази в нейно отсъствие? „Искаше смъртта на Дрогон. Чух го. Убийте го, крещеше, убийте го, а на лицето му се бе изписала похотлива страст.“ А Белвас Силния беше паднал на колене, задъхан и разтреперан. „Отрова. Трябва да е било отрова. Захаросаните скакалци. Хиздар ме подканяше да ги опитам, но Белвас ги изяде всичките.“ Беше направила Хиздар свой крал, взела го беше в леглото си, отворила беше за него бойните ями, нямаше никаква причина да иска смъртта ѝ. Но кой друг можеше да е? Резнак, напарфюмираният ѝ сенешал? Юнкайците? Синовете на Харпията?
Някъде в далечината зави вълк. Звукът я натъжи и я накара да се почувства самотна, но не по-малко гладна. Докато луната се издигаше над степта, Дани най-сетне потъна в неспокоен сън.
Сънуваше. Всичките ѝ грижи я бяха оставили, а и всичките ѝ болки, и тя сякаш се рееше в небето. Летеше, кръжеше, смееше се, танцуваше, а звездите кръжаха около нея и шепнеха тайни в ухото ѝ.
— За да идеш на север, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да тръгнеш на изток. За да идеш напред, трябва да се върнеш назад. За да докоснеш светлината, трябва да минеш под сянката.
— Куайте? — извика Дани. — Къде си, Куайте?
И я видя. „Маската ѝ е от звездна светлина.“
— Помни коя си, Денерис — шепнеха звездите с женски глас. — Драконите знаят. А ти?
На сутринта се събуди вкочанена, ожулена и схваната, мравки бяха плъзнали по ръцете, краката и лицето ѝ. Щом разбра какво са, изрита стръковете суха кафява трева, послужили ѝ за постеля и завивка, и се изправи с усилие. Беше нахапана навсякъде, малки червени точици, сърбящи и възпалени. „Откъде се взеха всичките тези мравки?“ Дани ги изтупа от ръцете, краката и корема си. Прокара длан по голия череп, където косата ѝ бе изгоряла, и напипа още мравки по главата си, а една пълзеше по тила ѝ. Изтупа ги и ги стъпка с босите си крака. Бяха толкова много…
Оказа се, че мравунякът им е от другата страна на зида. Зачуди се как са успели да я намерят. За тях тези разкъртени камъни сигурно изглеждаха огромни като Вала на Вестерос. „Най-голямата стена на света“, често казваше брат ѝ Визерис, горд все едно, че той го е построил.
Визерис ѝ разказваше за рицари толкова бедни, че спели под старите живи плетове покрай пътищата на Седемте кралства. Дани бе готова да даде много и много за един хубав плет. „За предпочитане без мравуняк.“
Слънцето едва бе започнало да изгрява. Няколко ярки звезди се бяха задържали в кобалтовото небе. „Може би една от тях е хал Дрого, язди огнения си жребец в нощните земи и ми се усмихва отгоре.“ Драконов камък все още се виждаше над тревите. „Изглежда толкова близо. Трябва вече да съм се отдалечила на левги, но сякаш бих могла да се върна за час.“ Искаше ѝ се да легне отново, да затвори очи и да се отдаде на съня. „Не. Трябва да продължа. Потокът. Просто следвай потока.“
Постоя малко, докато се ориентира. Нямаше да е добре да тръгне в грешна посока и да загуби поточето.
— Моят приятел — каза на глас. — Ако стоя близо до моя приятел, няма да се загубя.
Щеше да спи до водата, ако смееше, но имаше животни, които идваха нощем до потока, за да пият. Беше видяла дирите им. Щеше да е жалка храна за вълк или лъв, но и жалка храна беше по-добре от нищо.
След като се увери накъде е юг, започна да брои крачките си. Потокът се появи на осмата. Дани гребна с шепи да пие. От водата стомахът я заболя, но спазмите бяха по-поносими от жаждата. Нямаше нищо друго за пиене освен капчиците утринна роса, лъснали по високата трева, и съвсем нищо за ядене, освен не ако започнеше да пасе. „Мога да се опитам да ям мравки.“ Жълтите бяха прекалено малки, за да я заситят, но в тревата имаше и червени, а те бяха по-големи.
— Изгубена съм в море — каза тя, докато куцукаше до лъкатушещото си ручейче, — тъй че може би ще намеря няколко рака или хубава тлъста риба. — Бичът пляскаше тихо по бедрото ѝ. Стъпка по стъпка, и потокът щеше да я заведе до дома.