Танц с дракони

Часовете се точеха бавно. Поточето извиваше, а Дани го следваше, потупваше крака си с бича в ритъм и се мъчеше да не мисли колко още трябва да върви, нито за болката в главата, нито за празния си корем. „Една крачка. После друга. Още една крачка. Още една.“ Какво друго можеше да направи?

Тихо беше нейното море. Щом вятърът лъхнеше, тревата въздишаше с милувката на стръковете и шепнеше на език, който само боговете можеха да разберат. От време на време поточето бълбукаше, потекло покрай по-голям камък. Кал мляскаше между пръстите ѝ. Насекоми бръмчаха наоколо, лениви водни кончета, лъскави оси и хапещи мушици, толкова малки, че не можеше да ги види. Пропъждаше ги разсеяно, щом кацнеха по ръцете ѝ. Веднъж се натъкна на плъх, пиещ в потока, но избяга, щом тя се появи, прошумоля между стръковете и се скри във високата трева. Понякога чуваше песен на птици. Коремът ѝ изръмжаваше при звука, но нямаше мрежи, с които да ги улови, а гнезда досега не беше намерила. „Някога мечтаех да летя, а сега, след като летях, мечтая да открадна яйца.“ Мисълта я разсмя.

— Хората са луди, а боговете още по-луди — каза тя на тревата, а тревата ѝ измърмори в съгласие.

Три пъти този ден зърна Дрогон. Веднъж бе толкова далече, че можеше да е орел, шмугнал се между далечните облаци, но Дани знаеше вече как изглежда дори когато бе не повече от точица в небето. Втория път мина пред слънцето с разперените си черни криле и светът помръкна. Последния път прелетя точно над нея, толкова близо, че можеше да чуе песента на крилете му. За миг Дани помисли, че я преследва, но той продължи, без да я забележи, и изчезна някъде на изток. „Толкова по-добре“, каза си тя.

Падането на вечерта почти я изненада. Докато слънцето позлатяваше далечните зъбери на Драконов камък, Дани се натъкна на нисък каменен зид, обрасъл и порутен. Навярно беше част от храм или къща на селски господар. Зад него се простираха още развалини — стар кладенец и няколко кръга в тревата, очертали основите на някогашните колиби. Бяха строени от кал и слама, прецени тя, но дългите години вятър и дъжд ги бяха изронили до нищо. Дани видя осем, преди слънцето да се скрие, но по-натам можеше да има и още, скрити в тревата.

Каменният зид бе издържал по-добре. Макар да не беше по-висок от три стъпки, ъгълът, където се съединяваше с друг, по-нисък, все пак предлагаше някакъв заслон от стихиите, а нощта настъпваше бързо. Дани се настани там и си направи нещо като гнездо, като оскуба шепи от израсналата около развалините трева. Беше много уморена, а по двете ѝ стъпала се бяха появили нови мехури, включително две торбички на порозовелите ѝ пръсти. „Трябва да е от начина, по който вървя“, помисли тя и се изкикоти.