Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Но в Червената пустош радостта ѝ се беше изпепелила. Нейното слънце и звезди беше паднал от коня си, майги Мирри Маз Дуур бе убила Рего в утробата ѝ, а Дани бе удушила празната черупка на хал Дрого със собствените си две ръце. След това великият халазар на Дрого се беше разбил. Ко Поно се самопровъзгласи за хал Поно и взе много ездачи със себе си, както и много роби. Ко Джако се самопровъзгласи за хал Джако и замина с още повече. Маго, неговият кръвен ездач, изнасили и уби Ерое, момичето, което Денерис веднъж бе спасила от него. Само раждането на драконите ѝ сред огъня и пушека на погребалната клада на хал Дрого бе спасило самата Дани да не я довлекат до Вес Дотрак и да преживее остатъка от дните си сред стариците на дош халеен.
„Огънят изгори косата ми, но другаде не ме докосна.“ Същото беше и в Ямата на Дазнак. Това поне можеше да си спомни, макар че повечето след това ѝ беше в мъгла. „Толкова много хора, пищяха и се блъскаха.“ Спомняше си изправени на задните си крака коне, кола с храна, разпиляла дини, докато се обръщаше. Отдолу към нея летеше копие, последвано от залп метални стрели от арбалети. Една мина толкова близо, че Дани усети как забърса бузата ѝ. Други се пръснаха от люспите на Дрогон, заседнаха между тях или разкъсаха ципата на крилете му. Помнеше как драконът се извиваше под нея, потръпваше от ударите, докато тя отчаяно се мъчеше да се вкопчи в люспестия му гръб. Раните димяха. Дани видя как една от стрелите лумна внезапно. Друга се откъсна и падна, изтърсена от ударите на крилете му. Видя как долу хора кръжаха в кръг, обгърнати от пламъци и вдигнали ръце във въздуха като в някакъв безумен танц. Жена със зелен токар грабна плачещо дете и го притисна към себе си, за да го заслони от пламъците. Дани видя ясно цвета, но не и лицето на жената. Хората я тъпчеха, докато лежеше свита на кълбо върху тухлите. Някои горяха.
После всичко това изтля, звуците заглъхнаха, хората се смалиха, копия и стрели падаха ниско под тях, докато Дрогон се издигаше в небето. Нагоре и нагоре, и нагоре я беше отнесъл, високо над пирамидите и ямите, с изпънати криле, за да уловят топлия вятър от окъпаните от слънцето тухли на града. „Ако падна и умра, все пак ще си е струвало“, беше си помислила.
Полетяха на север, отвъд реката, Дрогон се плъзгаше през облаците, които се вееха край тях като знамена на някоя призрачна армия. Дани зърна бреговете на Робския залив и стария валириански път, минаващ покрай него през пясък и пустош, докато не изчезна на запад. „Пътят към дома.“ След това под тях нямаше нищо освен надиплена от вятъра трева.
„Преди хиляда години ли беше този първи полет?“ Понякога ѝ се струваше, че е било така.
Слънцето ставаше все по-горещо и скоро главата ѝ запулсира. Косата на Дани отново растеше, но бавно.
— Трябва ми шапка — каза тя на глас.
Горе на Драконов камък се бе опитала да си направи, като оплете стръкове трева, както беше виждала да правят дотракските жени, докато беше с Дрого, но или не използваше подходящия вид трева, или ѝ липсваше нужното умение. Всичките ѝ шапки се разпадаха на късчета в ръцете ѝ. „Опитай пак — каза си. — Следващия път ще се справиш по-добре. Ти си кръвта на дракона, можеш да направиш една шапка.“ Опитваше и опитваше, но последният ѝ опит не беше по-успешен от първия.
Следобед стигна потока, който бе зърнала от хълма. Беше бара, ручейче, вадичка, не по-широка от ръката ѝ… а ръката ѝ бе изтънявала всеки ден на Драконов камък. Дани гребна шепа вода и напръска лицето си. Когато събра ръце, кокалчетата на пръстите ѝ се заровиха в калта на дъното на поточето. Можеше да си пожелае по-студена, по-чиста вода… но не. Ако се осланяше на желанията си, щеше да си пожелае спасение.
Беше се вкопчила в надеждата, че все някой ще е тръгнал след нея. Сир Баристан можеше да е тръгнал да я търси. Беше първият от краличината ѝ гвардия, беше се заклел да защити живота ѝ със своя. Дотракското море не беше чуждо за кръвните ѝ ездачи, а животът им бе обвързан с нейния. Съпругът ѝ, благородният Хиздар зо Лорак, можеше да е пратил търсачи. А Даарио… Дани си го представи препускащ към нея през високата трева, усмихнат, златният му зъб блещука на последната светлина на гаснещото слънце.