Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— И убийства. Синовете на Харпията убиха трийсет през нощта.
— Чувам го с преголяма скръб. Толкова по-основателно е да освободите благородния Хиздар зо Лорак, който спря убийствата преди.
„А как постигна това, освен ако самият той не е Харпията?“
— Нейно величество даде ръката си на Хиздар зо Лорак, направи го свой крал и консорт, възстанови смъртното изкуство по негова молба. В отплата той ѝ даде отровени скакалци.
— В отплата ѝ даде мирът ѝ. Не го отхвърляйте, сир, моля ви. Мирът е най-безценният бисер. Хиздар е от Лорак. Никога не би оцапал ръцете си с отрова. Той е невинен.
— Как може да сте сигурна? — „Освен ако не знаеш кой е отровителят.“
— Боговете на Гхиз ми го казаха.
— Моите богове са Седемте, а Седемте мълчат по този въпрос. Ваша мъдрост, представихте ли предложението ми?
— Пред всички господари и пълководци на Юнкай, както ми заповядахте… но се боя, че няма да харесате отговора им.
— Отказаха ли?
— Да. Никакво злато няма да откупи обратно хората ви, казаха ми. Само кръвта на драконите би могла да ги освободи отново.
Беше отговорът, който сир Баристан очакваше, ако не и този, на който се беше надявал. Устата му се стегна.
— Знам, че не тези думи желаехте да чуете — продължи Галаза Галаре. — Но колкото до мен, ги разбирам. Тези дракони са безмилостни същества. Юнкай се бои от тях… и с основание, не можете да го отречете. Историите ни говорят за господарите на дракони на ужасната Валирия и опустошението, което са нанасяли на народите на Стар Гхиз. Дори вашата млада кралица, хубавата Денерис, която се наричаше Майката на дракони… видяхме я, че гори, онзи ден в ямата… дори тя не бе пощадена от драконовия гняв.
— Нейно величество не е… тя е…
— Тя е мъртва. Боговете дано я дарят със сладък сън. — Сълзи блеснаха зад булата. — Нека и драконите умрат.
Докато Селми търсеше отговор, се чуха тежки стъпки. Вратата се отвори и Скааз мо Кандак нахлу с четирима Бронзови зверове зад него. Гразар се опита да прегради пътя му, но той го блъсна настрани.
Сир Баристан се изправи рязко.
— Какво има?
— Требушетите — изръмжа Бръснатото теме. — И шестте.
Галаза Галаре стана.
— Така Юнкай отговаря на предложенията ви, сир. Предупредих ви, че няма да харесате отговора им.
„Войната избраха значи. Така да бъде.“ Сир Баристан се почувства странно облекчен. От война разбираше.
— Ако си мислят, че ще прекършат Мийрийн, като хвърлят камъни…
— Не камъни. — Гласът на старата жена бе изпълнен със скръб и страх. — Трупове.
Денерис
Хълмът бе каменен остров сред зелено море.
Отне ѝ половината предобед, докато слезе. Когато стигна подножието, беше останала без дъх. Мускулите я боляха и се чувстваше като в треска. Скалите бяха ожулили дланите ѝ. „Но са по-добре от преди“, реши тя и обели спукан мехур. Кожата ѝ беше розова и крехка, а от напуканите ѝ длани капеше млечнобяла течност, но изгарянията ѝ зарастваха.
Отдолу хълмът се извиси пред очите ѝ сякаш по-голям. Дани бе започнала да го нарича Драконов камък — на древната цитадела, където бе родена. Нямаше никакви спомени за онзи Драконов камък, но този нямаше да забрави скоро. Жилава трева и трънливи храсти покриваха по-ниските му склонове, но по-нагоре беше лабиринт от голи скали, щръкнали стръмно към небето. Тук, сред натрошени балвани, остри като бръснач зъбери и тънки като игли шпилове, Дрогон си бе направил леговище в една плитка пещера. Живял бе тук от доста време, беше разбрала Денерис, когато за първи път видя хълма. Въздухът миришеше на пепел, всяка скала и дърво пред очите ѝ бяха овъглени и почернели, земята бе осеяна с изгорели и натрошени кости, но беше домът му.
Дани познаваше съблазънта на дома.
Преди два дни, след като се изкатери на една висока скала, беше зърнала вода на юг, тънка ивица, която блесна за миг, докато слънцето се снишаваше. „Поток“, реши Дани. Малък, но щеше да я отведе до по-голям, а той щеше да се влее в някоя малка река, а всички реки в тази част на света бяха васали на Скаазадан. Щом намереше Скаазадан, щеше да трябва само да продължи по течението ѝ до Робския залив.
Предпочиташе да се върне в Мийрийн на драконови криле, разбира се. Но Дрогон май не споделяше това желание.
Драконовите господари на Валирия бяха властвали над драконите си с обвързващи заклинания и магически рогове. Дани се беше справила с дума и камшик. Яхнала драконовия гръб, често се чувстваше все едно, че отново се учи да язди. Щом плеснеше сребърната си кобила по десния хълбок, кобилата тръгваше наляво, защото първият инстинкт на коня беше да бяга от опасността. Когато изпердашеше с бича от дясната страна на Дрогон, тъй възвиваше надясно, защото първият инстинкт на дракона бе винаги да напада. Но понякога като че ли беше все едно къде го удря. Понякога той тръгваше накъдето сам поиска и я отнасяше със себе си. Нито бич, нито думи не можеха да обърнат Дрогон, ако не искаше да се обърне. Бичът по-скоро го дразнеше, отколкото нараняваше, беше се уверила тя. Люспите му бяха станали по-твърди от рог.