Жълтата кутия
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #4
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1357-6
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Жълтата кутия». Краткое содержание книги:
Йоан се бе вцепенил и за малко да замлъкне насред един тропар. Той! Самозванец! Как си позволяваха подобно отношение! Архиепископът спря службата и започна да обяснява как е изпратен тук лично от императора и патриарха, когато брат Филотей внезапно излезе от тълпата, хвана го здраво за ръката и го издърпа от църквата. След което им се наложи да бягат, а част от разгневените българи ги последваха с викове и закани.
Уплашен, Йоан запретна расото си и се затича по павираната улица, тресейки дебелите си бузи и рискувайки всеки момент да се спъне и падне на земята. Добре, че бяха близо до къщата, която обитаваха, та не му се наложи да тича много. Но това бе нечуван позор и светотатство, които не трябваше да останат ненаказани! Негово Високопреосвещенство искаше да се оплаче, да настоява виновниците да бъдат намерени и затворени, а той лично щеше да анатемоса вироглавия поп, но се оказа, че няма пред кого да го стори. Борис бе заминал, наместникът му бе убит и никой не знаеше кой управлява града.
"Варвари! Истински варвари! – не спираше да си повтаря Йоан, докато с треперещи ръце си наливаше вино в зелена стъклена чаша. – Патриарх Фотий може и да казва, че чудодейно са се присадили в правата вяра, но трябва да дойде тук на място да види за какви следовници на Сатаната става дума! Добре, че поне онзи антихрист, водача им Александър вече го няма. Само проблеми създаваше. Как хубаво се подреди всичко" – доволно си помисли архиепископът и усети как настроението му започна да се подобрява. Той нямаше да остави нещата така. О, не! Владиката имаше план, който да накара вироглавите българи да склонят глава пред истинския носител на словото Божие. Е, Гостун бе мъртъв и щеше да му се наложи да търси друг, който да му помогне, но възможности за това имаше много. Ако всичко минеше гладко и никой не заподозреше ролята му, щеше да се покрие със слава не като обикновен свещеник, а като пръв мисионер и покръстител, след което кой знае – да оглави тукашната епархия. Йоан се усмихна. Дали заради изпитото вино, дали заради мислите, които се въртяха в главата му, той усети нов прилив на сили, зарече се да изпълни повелята на императора и за по-сигурно думна с юмрук по масата.
Точно в този момент вратата се отвори и в стаята влезе Филотей. Зад него надничаше висок млад мъж с бледи страни и подрязана черна коса. Йоан се напрегна за миг, но бързо се сети кой е новодошлият – това беше Климент, писарят на Борис, за който казваха, че бил много вещ в разгадаването на различни загадки. Същият, който толкова го уплаши с признанието, че князът е писал лично на папата.
– Какво има? – сърдито попита архиепископът и изпитателно изгледа помощника си. Защо му бе довел този княжески копой да души наоколо? Сигурно имаше сериозна причина за това. Иначе Филотей едва ли щеше да прекъсне уединението му.
– Това е писарят на княза, Климент – представи новодошлия архидяконът и бръсна пърхота от раменете си, който се разлетя из цялата стая. – Иска да говори с вас по важен църковен въпрос.
– Много добре знам кой е! – сопна му се Йоан. – По-добре го настани и донеси още една чаша.
Без да спори, Филотей посочи един от столовете на Климент, напусна стаята и след малко се върна, понесъл зелена стъклена чаша, която постави пред него на масата и му наля вино. Архиепископът погледна недоволно слугата си. Нямаше нужда да носи на госта чаша като неговата. Калаен бокал също щеше да свърши работа и да подчертае кой е господарят тук.
"За всичко трябва да го уча!" – въздъхна на ум Йоан и махна с ръка да ги оставят сами.
Писарят не бързаше с въпросите. Той с интерес разглеждаше просторната трапезария и множеството икони, накачени по стените. По средата висеше особено красиво разпятие, на което изнемощелият Христос, направен от полирано тисово дърво, се мъчеше върху позлатен кръст, а над него плачеха два ангела, с искрящо бели криле. До тях, ограден с прекрасен червен ореол, Свети Георги побеждаваше змея.
– Красиво е! – каза Климент и стана, за да разгледа иконата по-отблизо. Макар и леко повредена в десния долен край изображението на светеца бе като живо. След това премести погледа си към разпятието и го посочи с ръка. – Кара те да се чувстваш малък и незначителен пред жертвата, която Христос е направил заради всички нас. Макар честно казано да харесвам по-простите неща.
"Ти пък какво ли разбираш!?" – помисли си Йоан, а на глас каза:
– Подари ми го лично патриарх Фотий преди да тръгна. Надява се да помогне на мисията ми по вашите земи.