![Краят на дъгата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/6/krayat-na-dgata-bg-download.jpg)
Краят на дъгата [bg]
- Автор: Виндж Вернор (Вернон) Стефан
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545857690
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Краят на дъгата [bg]». Краткое содержание книги:
“Това е може би най-добрият роман на Върнър Виндж - задълбочен, добре разказан и пълен с нови идеи. Върнър описва нашето бъдеще по-добре от всеки друг и ни кара да повярваме в него”. В Краят на дъгата - наред с останалите неща - виждаме свръхчовешкия интелект, който се получава, когато много хора се свържат електронно. Чудесна история, нови идеи изскачат от всяка страница. Томас У. Малоун, професор от Мичиганския технологичен институт.
В свят на шеметни интриги Винж поставя опасни технологии и дебненето на Големия брат в ръцете на обикновените хора. Едновременно плашещо и забавно. Истински шедьовър.Уил Маккарти.
Само че нещо не бе наред. Подът беше покрит с бял брезент, а във въздуха се носеха малки късчета хартия. Той си пое дъх, усети миризма на борова смола и горящо дърво — и се закашля.
„Хрррт.“ Звукът беше силен и идваше от няколко реда вдясно. Рафтовете бяха празни и наоколо бе много прашно.
„Хрррт.“ Противно на логиката, разпознаването понякога закъсняваше. Робърт най-сетне си спомни какъв вероятно е този шум. Беше го чувал няколко пъти през живота си, но винаги на открито.
„Хрррт!“ Дърворезачка!
Напред се простираха празни рафтове. Робърт отиде до края на реда и тръгна към шума. Около него се люшкаше мъгла от летящи хартиени късчета. В четвъртия ред проходът между лавиците беше изпълнен от пулсираща тръба от плат. Чудовищният червей беше ярко осветен отвътре. В другия му край, на почти двадесет стъпки, бяха челюстите, които предизвикваха шума. Робърт видя двама души — бяха с бели якета с надпис „Хуертас & Информационно спасяване“. Носеха противопрахови маски и защитни шлемове. Приличаха малко на строителни работници. Въпреки че работата им се състоеше в това да разрушават — измъкваха книги от рафтовете и ги хвърляха в челюстите на резачката. Табелите за поддръжка описваха този ужас със спокойни фрази. Яростната паст беше „система за развезване НейвиКлауд“. Тялото от плат се наричаше „тунел с камери“. Робърт потрепери и Епифанията му показа поглед от вътрешността на чудовището. Разкъсаните книги летяха навътре и се извиваха като торнадо. Стените бяха осеяни с хиляди малки камери, които фотографираха частиците от всякакъв ъгъл, докато те не паднеха в кош в краката на Робърт. Спасена информация.
„Хрррррп!“ Чудовището продължи напред, като остави зад себе си нов празен ред. Почти празен. Робърт пристъпи напред и вдигна нещо от рафта. Беше половин страница, останка от хилядите книги, които ужасяващата машина бе погълнала. Махна към облечените в бяло работници и изкрещя нещо, което се загуби в шума на резачката.
Двамата вдигнаха поглед и също му изкрещяха.
Ако тялото на светещия червей не се намираше между тях, Робърт щеше да им скочи. Но засега само си махаха заканително.
Зад Робърт се появи трети човек. Беше леко пълен, тридесетинагодишен и носеше бермуди и черна тениска. Извика му на някакъв език — може би мандарин? После му махна да го последва по стълбите, далеч от този кошмар.
Шестият етаж не беше част от кошмара. Всъщност почти всичко изглеждаше така, както Робърт си го спомняше. Мъжът с тениската го преведе покрай рафтовете до малко помещение в южната част. Близо до прозореца стоеше нисък мъж със стар лаптоп. Дребосъкът се изправи, засмя се и му протегна ръка.
— Да ме вземат дяволите. Ама ти наистина си Робърт Гу!
Робърт се поколеба, но стисна ръката му. Машини, който разкъсваха книги долу, странни мъже тук и някакви шантави протестиращи. Оттук можеше да види тълпата пред сградата.
— Не можеш да ме познаеш, нали, Робърт? — Косите на мъжа бяха руси, но лицето му изглеждаше много старо. Само смехът му му се струваше познат. Мъжът сви рамене и махна на Робърт да седне. — Не те виня. Макар че би трябвало да се сетиш. Май си извадил късмет. Лечението Вен-Курасава е подействало. Кожата ти е по-добра, отколкото като беше на двадесет и пет. — Старецът прокара ръка по собственото си лице и се усмихна тъжно. — А как е останалата част? Виждаш ми се малко нервен.
— Боледувах от алцхаймер. Но.
— Да, това си личи.
Робърт внезапно позна тази болезнена искреност. Спомни си за първокурсника, който бе направил годините му в университета наистина вълнуващи.
— Томи Паркър! — Младият хлапак, който никога не се отчайваше, компютърен експерт още преди да завърши гимназия, преди дори да съществува такава специалност. Дребосъкът, който нямаше търпение да дочака бъдещето.
— Да, да. Само че съм „професор Томас Паркър“ от доста време. Защитих докторат в Мичиганския университет. После се върнах тук и преподавах четиридесет години. Виждаш един член на академичната общност.
И виждаше и какво е сторило времето… Замълча за момент. „Вече не би трябвало да ми пука.“ Погледна към тълпата долу.
— Какво става, Томи? Настанил си се тук като някакъв шеф.
Паркър се засмя и написа нещо на клавиатурата. От това, което Робърт виждаше, системата беше по-зле и от информационния лист и изобщо не можеше да се сравнява с Епифанията. Но в гласа на Паркър имаше ентусиазъм.