Краят на дъгата [bg]

Блънт скочи — доколкото бе възможно с полувъзстановените му крайници.

— Нали каза, че долу има охрана?

— Мислех, че има! — Ривера също се изправи. — Ще ви покажа.

Пред очите на Блънт се появиха кадри от камерите от източната и северната страна на сградата.

Блънт отмахна образите.

— Искам да го видя в действителност. — Тръгна между рафтовете, а Ривера го последва.

— Ако знаехме за това, можеше да изпратим някой от нашите долу. — Това беше проблемът в днешно време. Сигурността беше толкова добра, че когато се сринеше, нямаше никой, който да се възползва! Блънт се замисли за новите си приоритети. Едно време декан Уинстън Блънт щеше да е на страната на институцията и да се опитва да покрие всичко. Днес… днес трябваше да се вдигне малко шум, за да се оправят нещата.

— Протестиращите виждат ли това?

— Не знам. Някои от визуалните опции са блокирани. — Ривера беше останал без дъх.

Завиха покрай асансьорите и канцелариите, които се намираха в средата на помещението.

— Каза, че днес има шанс да се появи Макс Хуертас?

— Дуй. Да. Има някакъв шанс. Няколко библиотеки започнаха проекта тази седмица, но нашата е най-голямата. — Хуертас не само стоеше зад ГБП, но и беше най-големият инвеститор в биотехнологичните лаборатории. Беше преобърнал университетския живот с безумната си инициатива, а управата въобще не се съпротивляваше.

Щом приближи прозореца, Блънт забави крачка. Обстановката беше много променена, отчасти заради страховитото земетресение и отчасти — заради отстъпчивостта на администрацията. В кампуса имаше повече дървета, а сградите сякаш бяха направени от сглобяеми плоскости. Малко му напомняше на годините, отпреди да завърши. „Построихме толкова красиво място, а после позволихме опортюнизмът, дистанционното обучение и лабораториите да го разсипят.“ Каква беше ползата, ако университетът имаше петстотин хиляди студенти, но загубеше душата си?