Засенчено слънце [bg]

Отправи и печална усмивка.

- Мисля, че е трябвало да станеш Бирник.

Тя сведе очи, прекомерно поласкана, само че като имаше предвид реакцията на Йехами и нему подобните на желанието и да стане Лечител, трудно и бе да си представи негодуванието, което щеше да се надигне, ако бе избрала Пътя на Бирниците.

- Нямам твоята сила, Бирник.

- Аз не съм силен. - Тя се намръщи при тези думи, а Ниджири погали шията на коня. - Още едно пътешествие в пустинята. Последния път… - Той замълча за миг, а сетне сви рамене. - Да, някои спомени са едновременно сладостни и болезнени.

Тя не можеше да си представи причина, поради която един Бирник ще се отправи в пустинята. Но преди да измисли възпитан начин да го попита, Мни-ини я забеляза и повика при себе си.

- Я нека тоя приятел те научи как се язди такъв звяр - кимна той към слугата, след като сам се опита - отново без успех

- да възседне своя кон. Животното изцвили и стъпи встрани, а Мни-ини се оказа пак на земята. В яда си той тупна с длан по седлото. - Да не мислиш, че съм умрял да те яздя!

Преглътнал усмивката си, слугата се обади:

- Опитай пак, Лечител-господарю. - Обърна се към Ха-нани и остана втренчен в нея за момент. Тя чакаше. Мъжът се сепна и направи поклон над една ръка. - Насам, Лечител-ъ-ъ-господарке.

- Господарю - поправи го тя с усмивка, - макар никое от двете да не отговаря на действителността. Аз съм само чирак.

- Разбирам - отвърна слугата с още по-объркан вид отпреди, но за всеки случай се усмихна. - Яздила ли си кон досега?

- Да - отговори Ханани за очевидна изненада на Мни-ини.

- Само че преди много години.

- Някои неща не се променят, Ле… чирак. Помниш ли как става?

Тя кимна и тръгна усмихната с мъжа към оседлания за нея кон -красиво светлокафяво създание, по-дребно от средния ръст, но с интелигентен поглед.

- Как се казва?

- Дака - отвърна слугата с явно задоволство. - Наполовина банбарка, но като видиш как се оправя в планините, веднага ще и го простиш.

Ханани кимна и потупа животното, докато заобикаляше откъм другата му страна. Стремената бяха спуснати ниско, за да улеснят възсядането на неопитни ездачи. Ханани бе благодарна за тази предвидливост, заради своя ръст и липсата на скорошен опит. Но се оказа, че някои неща наистина не се забравят, защото се метна на седлото така леко, както преди че-тиринайсет години, когато го бе сторила за последен път. Видял това, слугата подсвирна от удивление.

- В пустинята добрият кон може да наклони везната към живота или смъртта - каза той с широка усмивка. - Банбарци третират конете си като членове на семейството. Дават им имената на починалите си деца, слагат им украшения. Така че, отнасяй се към тази приятелка, както подобава.

Ханани се усмихна и зарови пръсти в гривата на Дака. Кобилата изви шия под ръката и.