Наследството на Карл Велики [bg]

— Не, наистина не те обичам. Приятно ми е да спя с теб, с удоволствие слушам клюките от офиса. Обичам да използвам острия ти ум, но не искам да се женя за теб.

Тя се приближи.

— Ще ти бъде мъчно, ако ме няма.

Той остана удивен от начина, по който интелигентните жени забравят всякакво самоуважение. Тази пред него беше изяла доста бой, но въпреки това не го напусна, а дори напротив — това даже й харесваше. Приемаше го като особен вид привилегия, искаше го. В момента няколко плесника със сигурност щяха да свършат добра работа, но той реши, че търпението ще му донесе по-голяма полза. Притегли я в прегръдката си и тихо промълви:

— Права си. Наистина ще ми липсваш.

След по-малко от месец Милисънт беше мъртва. А седмица по-късно изчезна и Едуин Дейвис. Милисънт му беше разказала как Дейвис се отзовава на всяко нейно повикване и прави всичко възможно да я утеши. Можеше само да предполага защо го направи. Сякаш признанията щяха да я защитят от грубостите му. Което не се получи. Той пак я пердашеше, а тя отново му прощаваше. Дейвис не каза нито дума, но Рамзи често виждаше омразата в очите на по-младия мъж. Придружена от безсилието да направи каквото и да било.

По онова време Дейвис беше дребен служител в Държавния департамент, изпратен на първия си мандат в чужбина. Задачата му беше да решава проблемите, а не да ги създава. Да си държи устата затворена, а ушите — наострени. Днес обаче същият Едуин Дейвис беше помощник-съветник по националната сигурност на президента на САЩ. Друго време, други правила. Той има свободен достъп до Даниълс, също като мен. Така каза Маккой и беше права. Каквото и да преследваше Дейвис, то беше свързано с него. Не разполагаше с доказателства. Беше по-скоро предчувствие, но Лангфорд Рамзи отдавна се беше научил да вярва в предчувствията си.

От което следваше, че Едуин Дейвис трябва да бъде елиминиран. Също като Милисънт.