Наследството на Карл Велики [bg]

24

Манастирът „Етал“

1:05 ч.

Малоун гледаше как Кристел Фалк отключва вратата на манастирската църква. Сестрите Оберхойзер очевидно имаха пълното доверие на монасите. Независимо от среднощния час те имаха свободен достъп до светата обител.

Църквата беше полуосветена. Двамата прекосиха каменния под. Единствено скърцането на подметките им нарушаваше дълбоката тишина. Малоун беше нащрек. От опит знаеше, че празните европейски църкви често поднасят изненади.

Влязоха в сакристията. Без да забавя крачка, Кристел се насочи към стълбите, които водеха към подземията на манастира. Вратата долу беше открехната. Стиснал пистолета, с който се беше сдобил в кабината на лифта, Малоун се плъзна напред, без да отделя гръб от стената. Стигна до вратата, побутна я и внимателно надникна. Вътре цареше пълно безредие.

— Може би монасите са се ядосали? — прошепна той.

Камъните и паната с дърворезба бяха разпилени по пода, витрините бяха изпочупени. Съдържанието на двата стенни шкафа лежеше на пода в безпорядък, масите в дъното бяха преобърнати. После видя тялото. Жената от лифта. Липсваше кръв, не се виждаха наранявания. Но ноздрите му доловиха характерната миризма.

— Цианкалий.

— Отровена ли е?

— Погледнете я. Глътнала си е езика.

Кристел не прояви желание да огледа трупа.

— Не понасям мъртъвци — прошепна тя.

Явно беше разстроена и Малоун реши да смени темата.

— Какво трябваше да видим тук?

Кристел очевидно успя да овладее емоциите си и плъзна поглед наоколо.

— Няма ги — констатира тя. — Някой е изнесъл камъните, които дядо е открил в Антарктика.

— Важни ли са? — попита Малоун.

— Върху тях са издълбани част от текстовете на книгата.

— Кажете ми нещо, което не знам.

— Това не е хубаво.

— И още как. Монасите сигурно ще са разстроени.

Тя беше очевидно объркана.

— Само за камъните ли дойдохме тук? — попита Малоун.

— Не, разбира се — тръсна глава Кристел. — Има и други неща.