Бъдеще [bg]

- И аз го знам много добре, ясно ли е?!

- Какво... Какво означава всичко това. - Цвибел кой знае защо се заема да си закопчава панталоните. - „Да приключваме“? Вие разбирате ли какво говорите?

- Не бива така да се вълнуваш - потупвам го аз по рамото. - Това е само шегичка.

Той като че ли се справя с панталоните си.

- Ставай! - Хващам го под мишницата. - Ще се поразходим.

- Къде го водите?! - крещи девойката, опитвайки се да се изправи.

Една от маските я изритва в корема и тя се задавя с въпросите си. Това е излишно, казвам си. Девойката в корема - това е излишно.

- Аз сам ще направя всичко? - изкрегцявам на маските. - Не се бъркайте!

Извеждам го в тъмния коридор, през който сме дошли в апартамента. Хлопвам входната врата, която по чудо все още се държи на пантите си след нашето нахлуване.

- Вие не можете! Нямате право!

- До стената! С лице към стената!

- Защо? Това не е по Кодекса! - увещава ме Цвибел, но послушно се долепя до стената.

Така. Сякаш като не го гледам в очите, е по-лесно.

- Млъквай! Мислиш ли, че не знам кой си ти?! Кодексът не е за такива като теб!

Той мълчи.

А сега какво? Да го удуша? Да го съборя на пода, да сключа пръсти около врата му и да стискам, стискам, докато не му строша гръкляна, да го притисна с цялата тежест на тялото си, за да не се измъкне изпод мен, докато се гърчи и задъхва, докато рита конвулсивно с крака?

Поглеждам ръцете си.

Замахвам и го удрям в ухото. Цвибел пада на пода, после не без усилия застава на четири крака, най-накрая се обляга с гръб към стената. Не прави никакъв опит да се съпротивява. Мамка му.