Бъдеще [bg]

- Доложете - строго нареждам аз, оглеждайки новото си звено.

Ако съм на точното място, ако това е същата онази операция, то те чакат командира си. Тогава ще рапортуват кратко и ясно, а няма да ме вземат на подбив.

А това ще значи също, че един от тях е мой враг. Орган, поразен от рак. Но кой? Без биопсия не може да се определи.

В течение ли е изобщо Петстотин и трети за чий заместник са го назначили в този рейд? Очаквал ли е нашата среща така, както я очаквах аз? Поставили ли са му същото условие: или аз, или той? Или за него появата ми е изненада?

А може би не ме е познал за тази половин минута, в която се занимавах с маската?

Ще го помня цял живот, но и той едва ли ще успее да ме забрави. Оттогава съм се променил, но за всеки от нас има хора, които ще познаем и след сто години във всякакъв грим.

- Пристигнахме преди половин час - боботи някакъв здравеняк. - Рокамора е на това ниво, на половин километър оттук. Решихме да не започваме без вас. Имаме наблюдение там. Камери. Онези нищо не подозират.

Не е Петстотин и трети. Не е неговият ръст, не е неговата интонация. Не е неговата аура.

Кимам. Поне сега знам със сигурност къде съм дошъл и защо.

- По двама!

- По двама! - изревава здравенякът.

В нашето звено аз повтарям командите на Ел - защото съм дясната му ръка. Но Петстотин и трети, макар че ми е обещан като заместник в този рейд, мълчи - вместо него се обажда тази горила. Би трябвало да се запозная с тях, но няма време.

Останалите мигом се строяват в къса колона. Очаквах, че Петстотин и трети ще се издаде със своята ленивост, преднамерена важност - как така той ще се подчинява на мен! - но никой от звеното не се издава с нищо.

- Бегом.

- Бегом!

Отваря се врата и ние нахлуваме в склад, пълен със загърнати в калъфи неведоми стоки. Комуникаторът се обажда, задавайки посоката. Още една врата - удар! - и ние вече сме в някаква кантора. С писъци отскачат девойки с делови костюми. От мястото си се надига охранител с униформа - крачещият вдясно от мен гигант покрива лицето му с облечената си в ръкавица длан и го отхвърля обратно в креслото. Стигаме до директорския кабинет. Напред, уверено казва комуникаторът. Нахлуваме, без встъпление изхвърляме в коридора стопанина - тлъст тип с пърхот по раменете; зад гърба му има перде. По-нататък е стаята за отдих - разпънат диван, календар с триизмерни цици, стенен шкаф.

- Шкафът.

Разглобяват го на части за секунда и половина; зад него има закачалка с посипани с пърхот костюми - врата. Отново коридорче, необитаемо и тъмно, по което минават вяли миризливи течения; таванът е на два метра височина, Даниел би заседнал тук. Някъде далеч отпред блещука светодиод - единственият на десетки метри разстояние.