Бъдеще [bg]

- Кое ще ми бъде по-лесно?

- Всичко. Натисни спусъка... Много лесна работа. Ти нали не искаше да се цапаш... Само се отдалечи на две-три крачки... Да не се опръскаш...

- Нищо... - Щракам предпазителя. - Аз може да се опръскам, затова пък светът ще стане по-чист.

- По-чист... Ти самият вярваш ли в това? - Той се усмихва накриво.

- Ти си убиец. Всички вие сте убийци. Твоите гадини са минирали Градините на Ешер...

- Не ме разсмивай! Няма никаква бомба! - той се отдръпва от мен като от побъркан. -Макар че те, разбира се, ще я намерят... Но естествено, ще успеят да я обезвредят.

- Какво?!

- Твоите господари разиграват мношходова комбинация! - Той сега се смее злобно и насила.

- Моите господари?

- Нима не разбираш? Всичко това е заради мен.

- Разбира се!

- Дори ако ме убият Безсмъртните, пак ще има скандал. Журналистите ще надушат. По новините ще покажат първо мои речи, а след това мен в чувал. Правозащитниците ще ви разкатаят. На изборите партийката ви ще закъса. Може би дори ще се наложи да се откажете от министерството... Проблем. Трябва да се направи нещо.

- Трябва - съгласявам се аз, протягам ръката с пистолета и го допирам до челото му.

- И ето че Партията на живота ви се притичва на помощ! Два часа, преди да се погрижите за мен по време на рейд, приятелите ми - сякаш са знаели! - скриват бомба в тези чудесни градини. За да попадне в една и съща новинарска емисия с вестта за смъртта ми. Защото, първо, тогава се получава, че все едно съм си я заслужил. И второ, за какво повече да ги съжаляваме тези гадини? Както те с нас, така и ние с тях! Нали?!

- Шибан параноик...

- „Параноя“, крещи марионетката, на която са разказали за кукления театър.

Отваря се вратата, в коридора се появява здравенякът.

- Всичко наред ли е? Охо...

- Слушай - казвам му аз, без да отпускам пистолета. - Взимай останалите и се разотивайте. А аз тук ще оправя всичко. Това не ви засяга. Не знам какви ви ги е наговорил безухият... И да, вземете тази мърша с вас.

През вратата надниква още една маска.

- Нека да те подсигуряваме - упорства здравенякът.

- Омитайте се, казах! - изкрегцявам аз. - По-живо! Това си е мой скали, ясно ли е? И никой

няма да си го присвои - нито ти, нито безухият боклук!

- Какъв скали? С никого не съм се разбирал за такова нещо - оплаква се някой иззад широкия гръб на горилата.

- Ами чудесно! - избухва здравенякът - И майната ти! Взимаме Артуро и се омитаме! Нека този психопат сам се оправя тук!

Те изнасят своя - и мой - Артуро. Той виси като огромна мазна кукла от ръцете им, пръстите му се влачат по пода, дюкянът му е разкопчан, изпод маската му се точи паяжина от слюнка, мирише на кисело.

Рокамора следи всичко безмълвно, без да помръдва. Дулото е притиснато към челото му.

Процесията се отдалечава и се скрива зад ъгъла.

- Защо? - пита ме Рокамора.

- Не мога, когато ме гледат.

- Слушай... Това наистина не сме ние. Помисли сам... Партията на живота - и масово убийство... Та това завинаги ще ни... дискредитира. И аз самият колко пъти съм казвал на нашите... Партията на живота - да убива... Това не е партия, а някакъв оксиморон... Аз никога... - реди той.