Дом [bg]

Един шоколадов лабрадор се втурна към него. Кучето беше женско и махаше с опашка толкова силно, че дупето й едва успяваше да удържи на вълнението. На последните няколко метра до него тя почти се пързаляше по корем. Майрън се отпусна на коляно на земята и хубаво почеса кучето зад ушите.

Един млад мъж — Майрън налучка, че е на около двайсет години — се появи зад нея. Носеше каишката на кучето в ръка. Косата му беше дълга и вълниста — от онези дълги и вълнисти коси, които постоянно трябва да отмяташ назад с глава, за да не ти влизат в очите. Беше облечен с черен спортен еластичен екип, с тъмносини ръкави, точно същия цвят като тъмносините му маратонки за джогинг. Майрън си каза, че сякаш в чертите на лицето му вижда по нещо и от двамата му родители.

— Как се казва кучето ти? — попита Майрън.

— Клоуи.

Майрън се изправи.

— Ти сигурно си Кларк.

— А ти сигурно си Майрън Болитар.

Младежът направи крачка напред и подаде ръка. Майрън се здрависа с него.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — каза Майрън.

Майрън бързо пресметна наум — Кларк беше по-големият брат на Рийс. По време на отвличането е бил на единайсет, което означаваше, че сега е на двадесет и една.

За момент между двамата се възцари неудобно мълчание. Кларк погледна надясно, после наляво и накрая се насили да се усмихне.

— Следваш ли някъде? — попита го Майрън, колкото да го попита нещо.

— Да, първи курс.

— Къде учиш?

— В Колумбийския.

— Чудесен университет — каза Майрън, колкото да каже нещо. — Избрал ли си вече специалност, или това по-скоро е нещо досадно, за което само възрастните питат?

— Политология.

— А — каза Майрън. — Това беше и моята специалност.

— Страхотно.

Още неудобно мълчание.

— Имаш ли някаква идея с какво ще се занимаваш, след като завършиш? — попита Майрън, защото не успя да се сети за нещо по-изтъркано и нелепо, което да попита някого на двайсет и една години.

— Съвсем никаква — каза Кларк.

— Има време.

— Благодаря.

Това сарказъм ли беше? Така или иначе, последва още неудобно мълчание.

— Може би вече трябва да влизам вътре — каза Майрън и посочи към входната врата, в случай че Кларк не знаеше какво означава „вътре“.

Кларк кимна. После каза:

— Ти си онзи, който е спасил Патрик.

— Помогнаха ми.

Още нещо, което прозвуча глупаво. Точно в момента момчето нямаше нужда Майрън да се прави на скромен. Той добави:

— Да, участвах.

— Мама каза, че за малко си щял да спасиш и Рийс.

Майрън нямаше представа как да отговори на това, затова започна да се оглежда наоколо и в този момент осъзна къде се намираше.

Намираше се на местопрестъплението.

Алеята, на която стоеше в момента, беше същата, по която е минала Нанси Мур, когато за първи път е отишла да позвъни на вратата, за да вземе Патрик от срещата с другарчето му. Същата, по която малко по-късно е минала Брук, след като не са успели да се свържат с бавачката, Вада Лина.