Пръстенът на Борджиите [bg]

А сега това лайно, местен журналист, беше излял същата жлъч. Чудесно, беше решил, че е забавно, че Джийн го е напуснала заради жена. Това можеше да преживее. Но Аманда? Още я виждаше съвсем ясно в съзнанието си. Сега щеше да е тийнейджърка. И може би беше. Може би живееше в безопасност с някого и един ден ще се върне в неговия живот. Но преди много време беше решил да не се отдава на тези мисли, защото бяха прекалено болезнени и разрушителни. Не, единственият начин да запази здравия си разум беше да си представи Аманда мъртва. От дълго време. В покой.

Когато Аманда изчезна, той се беше заровил в работата си и това беше другата причина за разпадането на брака му. Макар да му предложи толкова необходимото разсейване, това отдаване на работата не донесе нищо добро. Въпреки че си вършеше добре задълженията и колегите го уважаваха, не получи повишение. Някога бе имал големи амбиции и може би щеше да стане началник на градската или дори на националната полиция, но изведнъж пред него се затвориха всички врати и кариерата му беше сложена на трупчета.

Тогава Джийн най-накрая си събра нещата и се изнесе. Една вечер Пендрагън се прибра много късно и видя, че е извадила дрехите си от гардероба, прибрала е някои дребни лични вещи и му е оставила кратка бележка.

Беше направил всичко възможно да запази станалото в тайна, но то, естествено, се разчу. Внезапно положението му в полицейското управление в Хедингтън стана неудържимо. Дължаха му няколко месеца отпуска и той отиде сам в Ирландия. Там се изгуби в полята на графство Дери, пиеше „Гинес“ в селските кръчми и изминаваше по трийсетина километра дневно.

Когато се върна в Оксфорд, подаде молба за развод, за напускане и отдаде къщата под наем. С помощта на един състудент от Полицейския колеж получи това място в Брик Лейн. В началото беше малко притеснен да го приеме. Беше израснал съвсем наблизо до новата си месторабота, но почти не се беше връщал в Лондон, откакто завърши Оксфорд преди двайсет и пет години. Толкова много неща се бяха променили в живота му, откакто за последно беше крачил по тези улици. Много се беше променил и той самият. Вече нямаше нищо общо със сополивото момче, което си играеше на Майл Енд Роуд по къси панталонки, с мръсни и издрани колене от играта на войници из пущинака, сътворен от бомбите на „Луфтвафе“ двайсет години преди неговото раждане.

Той огледа мрачното си жилище и въздъхна. Точно си беше пуснал албума на Били Евънс „Неделя във Вилидж Вангард“3, когато чу тихо почукване на вратата. Намали музиката и отиде да отвори. В коридора стоеше Сю Латимър с бутилка, закичена със синя панделка.