Пръстенът на Борджиите [bg]

Той я погледна въпросително.

— Тази сутрин прочетох вестника.

— О!

— Изумявам се колко ниско могат да паднат журналистите в жълтите издания.

— Да, така е, но вече е отпечатано.

Замълчаха и той доля чашата й. След това седнаха на дивана.

— Е, моят личен живот беше омазан из целия вестник, но като оставим настрана, че обичаш джаз и можеш да пееш, не знам нищо за теб — каза той.

— Е, вече чу най-интересното — усмихна се Сю. — Родена съм в Шефилд… преди четирийсет и няколко години. — Тя се усмихна и отпи от виното. — Преподавам психология в колежа „Куин Мери“. Бях омъжена дванайсет години, но от три съм разведена. Нямам деца. Ето ти бляскавата биография на доктор Сю Латимър.

Пендрагън поклати глава и изпразни чашата си.

— Какво?

— Нищо.

Тя задържа погледа му за секунда.

— Направо е срамно да имаш толкова лошо мнение за себе си. Аз съм същият. Мисля, че е вторично увреждане от развода.

Тя кимна.

— Може би, макар че тогава се почувствах освободена. Както и да е, аз съм психологът. — Тя се засмя и си погледна часовника.

— Някаква работа ли имаш? — попита Пендрагън, когато тя си допи виното.

— За съжаление. Имам вечерна лекция със задочници. Горките душици, трябва да ме слушат след работно време.

— Ето, пак го правиш.

Тя се усмихна.

— Стар навик…

Той я изпрати до вратата и протегна ръка за довиждане, но Сю се наведе към него и лепна целувка на бузата му.

— О, щях да забравя — подхвърли тя, когато излезе в коридора. — Мога ли да те изкуша с една вечеря утре вечер у нас? За съжаление няма да е нещо особено. Не съм Делия Смит4.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Пендрагън. — За мен ще бъде удоволствие.

— Осем и половина?

— Да, ще дойда.