Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
След време специалистите се завърнали в страната, като донесли със себе си световния опит. Опитът бил усъвършенстван. Всъщност модернизацията на Япония започва преди около 120 години. Правителството отделило 1/3 от националния бюджет за образование. Той бил доста мършав. Но и тук японците намерили достоен изход. Министърпредседателят получавал заплата 800 йени, а чуждестранните преподаватели — от 1000 до 2000 йени.
Всеки бил длъжен да отговаря за образователното си равнище, независимо колко струва това.
Японецът умее да имитира. Ако му кажеш, че нещо се прави така, цял живот така ще го произвежда. И няма да пита защо. Ако ти хрумне да му зададеш въпрос: може ли да се произведе по друг начин, той ще сподели идеи, които са много подобри. В обществената организация японецът е намерил хармония, открил е дисциплината, която не го сковава. Мой добър познат японец винаги мълчеше. А когато му задаваха въпрос, отговаряше умно.
В онази държава не жалеха средства за експерименти.
Бих могъл да дам някои данни и за трафика в Япония. Но не зная за какво биха могли да потрябват освен може би за сравнение. По пътищата се движеха около тридесет и два милиона автомобила. Ако си озарен от въображение и подредиш тези коли, ще проумееш, че автомобилите в Япония „хвърчат“ на косъм разстояние един от друг. И ако спреш на пътя или ако някой друг те спре, можеш да блокираш движението на моторните превозни средства в цялата страна. Освен това имаше двеста деветдесет и две хиляди мотоциклета д безброй велосипеда. Четиридесет милиона японци притежаваха свидетелство за правоуправление на моторно превозно средство, което впрочем струваше около 700 000 йени — горе-долу колкото да си купиш една нова кола. (Японецът, като всеки човек, има свои проблеми, но… те са от „друго естество“.)
Не обикалям света с химикалка в ръката, за да правя сметки, да броя залците на хората. Пътувам с едното си сърце. Пък и трудно е изчислението за човек, който не е пристрастен към цифрите!
Пътен полицай на кръстовище в Киото ме заблуди. Взех го за турист. Той беше облечен в униформа. Виждах цвета и копчетата й. По себе си полицаят беше окачил всякакви уреди и апаратура, с които боравеше един катаджия на служба. На рамото му имаше радио с антена, в ръката си държеше бяла палка, вързана за китката. На врата му обаче висеше… фотоапарат. От време на време полицаят го повдигаше към очите си и правеше с него снимки. Че кой ще му позволи, мислех си, по време на работа да си щрака z фотоапарата?! Това е някакъв турист! Можеше човекът да е катаджия, но точно днес да има почивен ден. И — хоби. Мислех си още, че може и от планината да се връща с този фотоапарат.
Накрая разбрах. Макар и да стоеше на тротоара, а не в средата на кръстовището, той беше дежурен и работеше. Работеше с фотоапарат. Японският пътен полицай не си мисли, че може да спре кола на нарушител. Толкова много коли!
Ако, да речем, „малката“, която кара „Тойота“, пресечеше на червено, полицаят на кръстовището фотографираше в движение номера на колата й, после изпращаше в къщи разписка с размера на глобата и шофьорката отиваше в банката, за да си плати. Не се налагаше полицаят да козирува, да се моли за предявяване на документи за правоуправление. „Малката“ изобщо нямаше възможност да се мръщи, като разбере, че няма да й се размине — да хвърля книжката в лицето на катаджията и да му крещи: „Утре ще ми я донесеш в къщи!“ А телефонът в къщи работи добре. Таткото се обажда на друг татко, другият татко — на друг татко… На сутринта рано-рано изуменият старшина стои пред дома на „малката“, козирува, извинява се за „недоразумението“…
Кланя се като японец. И връща книжката, която дава право на „детето“ да си управлява колата, както то си знае. Така става у нас. В Япония при такъв случай може и таткото да се лиши от правоуправление.
Не съществува нормално общество, когато се ползваш от привилегиите си, а своите задължения оставяш на други.
По време на грип и простудни заболявания се виждаха японци с бели превръзки на устата, каквито носят нашите здравни работници по време на грип и други простудни заболявания, за да се пазят от болните. Там заболелите превързват устата си с белите марли, за да не заразят другите. В онази страна болните пазеха здравите. Това поведение е традиционно. Траурът по мъртвия трае 49 дни. На Нова година японците обичат да изпращат поздравителни картички. На семейство се пада да изпрати 600 — 800 броя. Те се доставят точно на празника. Семейство, в което е имало смърт през годината, не поздравява с новогодишна картичка, освен ако човекът не е починал, когато картичките вече са били изпратени. Хората, които имат мъка, се стараят да не я разпространяват.