Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Докато бях в кухнята на ресторант „Балкан“, а и когато си посръбвахме саке от порцеланово шише с Тодоров сан, успях да доловя оценъчна система. По това време въпросът за оценката стоеше със страшна сила у нас. Човек очаква оценка на труда си и е щастлив, когато я получи веднага. Защото… има и късни оценки.
За какво са безсънните нощи, умението, старанието… ако трудът ти не бъде оценен?! Обикновено единият не можеше или пък не искаше да оцени, а другият желаеше да получи оценка. Борбата най-често завършваше с компромис в полза на оценителя. Той призоваваше към скромност. Създаде се фалшива представа за бездарника като за скромен човек. В областта на оценката се появиха безцеремонни надменни „аристократи“. Те смятаха, че само някои избраници подлежат на положителна оценка. Мой приятел попадна в болница. Лекарите го попитаха на колко години е. И когато разбраха, че е на шестдесет, оцениха го като „безперспективен“. Не му дадоха добри лекарства… защото били скъпи. Казаха: „Болните и без това не са работоспособни.“ Думата „безперспективен“ за болен човек е ужасна в устата на лекар. Ако така се оценяваме?… Трудно беше. Стараехме се всеки ден да се показваме, кривяхме си устата да правим декларации, вместо да работим, а да се грижим и за себе си.
Горе стои или седи някой, който мисли за нас и ни оценява. Направлява живота ни: бяхме си изградили мит за човека оценител. Вдигахме погледи към небесата. Изкуствено ни подценяваха, изкуствено ни надценяваха… в някакъв централен комитет.
В Япония всички бяха в ръцете на безотказна система. В онази кухня всеки оценяваше всекиго. Звено от пет души в края на годината даваше оценка за изпълнителя от своя ранг. Оценка правеше и ръководителят на звеното — за всеки от своите подчинени. Информацията и рекламата даваха предварителна оценка на таланта. Предварително се знаеше какъв е човекът и какво може да се очаква от него. Нямаше нужда, както става у нас, да се надяваш… че ще бъдеш оценен след смъртта си. В Шинто няма Рай и Ад. Има човешко ниво. Адът е живот без обич. Животът без обич е път през пустинята, мръсен и необратим. Ако сме добри, нашите мъртви близки ще се върнат в деня на мъртвите, през средата на август.
В кухнята на „Балкан“ търсех работник, който да е „най-най“. Нямаше такъв човек. Бях изумен! Кухня без най-добрия в производството?!… Съществуваха отлични работници, много добри, добри… В Хирошима посетих училище по търговия и за такива, които след завършване на образованието си можеха да работят в ресторант. В спортната зала, окачено на стената, висеше нещо като табелка или лозунг. Там пишеше: „Самостоятелност, честност, търпение!“ В една от залите на училището ние, около 370 души от различни националности, трябваше да изобразим думата МИР. Дадоха ни по картонче, голямо колкото страница на книга, „японска“ писалка — тоест четчица за рисуване. И ние започнахме. Подписвахме се под думата (т.е. под рисунката). В залата влезе директорът на училището. Спря се тук-там, за да види кой как пише. Надникна и през моята неоценена глава. Тъкмо се подписвах: Сей-ко… Още не бях написал „в“ и директорът рече:
— А?!
— Това е фамилното ми име — казах. — Ние, българите, накрая слагаме и по едно „в“…
Директорът попита: „Искате ли да се снимаме?“ Снимка със самия директор на училище! Това сред японците е висока оценка. И като чуха тези думи, 370-те посетители от най-различни националности извикаха:
— Ураа! Ще се снимаме!
— Да, да — каза директорът, за да не каже „не“. — Само с него. Той и аз ще се снимаме.
Двамата излязохме навън пред вратата на зданието. Всички се наредиха да ни гледат. Една от учителките държеше фотоапарат. Тя беше застанала до входа на сградата и очакваше тържествения момент, когато ще щракне. Наоколо търчеше цяла свита! Ние с директора стояхме прави под козирката на сградата с гръб към тревата в градинката. Директорът ме постави отдясно на себе си. Така той показваше, че ме уважава. Поисках да мина зад него и да застана от лявата му страна, но там имаше каменен зид и трева. (Щях да ужася японците, ако бях прегазил тревата!…) Затова се наведох и минах пред директора. Той остана в кадър — отдясно. Японците с нескрито любопитство наблюдаваха нашата показност.
В знак на благодарност свалих единствената си вратовръзка и я подарих на директора. Окачих я на врата му като орден, за да дам знак, че съм го оценил. Бях останал без часовник, без визитна картичка, а вече и без вратовръзка… Тогава директорът на училището нареди да ме наградят с картончето, върху което бях написал (нарисувал) на японски думата МИР. На него отразиха и оценката за мен. Направен ми беше нещо като хороскоп. Наблюдаваха ме няколко души психолози.