Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Могат ли тези японци да накарат който и да е готвач в Япония да си отреже ухото и да го сготви?
Старал съм се да предизвикам смях у японците, за да видя на какво се смеят. И експериментите ми бяха от различно естество. След като изпразвах шишето със саке, изстисквах порцелана, както се изстисква прана риза, та дано пусне още капка… Правех това и с други грънци, за да капне и от тях по нещо. Японците виждаха демонстрациите ми на голям апетит или голяма жажда и се смееха. (Така биха се смели и българи.) Разговарях с очен лекар в Киото. Как ме гледаше този човек?! „На какво се смеем ние, японците ли?! — учуден питаше той. — Ами че… на каквото се смеят всички.“
Моите експерименти бяха поставени на научна основа. Водил съм се по книгата „Смешното“ на големия български философ Исак Паси, с когото се познаваме отдавна. Той е културен гигант. Смешно „момче“. Веднъж го срещам на площад „Славейков“ в София и го питам:
„Паси, къде живееш? Не живееш ли над смесеното българо-японско сдружение «София — Мицу-коши»?“
„Защо?“ — пита той.
„Ами че… искам да дойда у вас да ми хвърлиш един автограф на книгата ти «Смешното». Може ли?“
„Е! — усмихва се Паси. — Та то ако е за автограф, аз у вас ще дойда, бе!“…
Икономиката се прави с весело сърце, така се и управлява. Много от онези, които пъшкат, когато работят, са артисти. В Япония съм се смял до припадък… като си мислех какво става у нас. Случва се — нямаш работа, ама никаква работа! А от напрежение ще ти се пръсне главата. Работното място — театрален декор. Инфарктна ситуация на бездействието. Лицето — маска: плаче и се смее.
Водех разговор с млада японка, докато я изпращах до дома й в Осака. Момичето ми каза: „Това, което се вижда по лицата ни, е възпитание. То е усвоено после — след раждането.“ Нейната майка й втълпявала, че трябва да бъде непроницаема. Да не личи скръб, никой да не забележи сълза. „А моята душа, както и вашата, плаче и се смее“ — бяха думите на японката.
В Токио съм се смял с началника на полицията. Полицаите са сериозни хора. Този японец беше любезен. Закачаше се. На пристанището, до кораба, той ми подари 1 йена. Практически с една йена нищо не можеш да купиш. Чаша кокакола струваше 200 йени. Държавата пуска обаче в обращение и по една йена. Монетата се подарява за щастие. Петдесет йени представлява монета с дупка в средата, връчва се с пожелание за нова среща. Началникът на полицията ми даде и двете монети — една йена и петдесет йени — да се чувствам щастлив и пак да се срещнем. Каза ми, когато подаваше монетите: „Надявам се, да останете с добри впечатления от Япония. Предайте на българите, че ние искаме да живеем в мир с тях. Бъдете спокоен в Токио. Ако обаче се случи нещо неприятно с вас, ето ви този телефонен номер. Монета няма да пускате в телефонния апарат. Номер 119 е «Бърза помощ». Откъдето и да позвъните в Токио, най-много след петнадесет минути ще бъдат при вас.“ Учудих се:
— След петнадесет минути?! В Токио най-много след петнадесет минути?!…
Японската столица беше цяла държава.
— Позвънете на телефон 110, ако имате нужда от мен. Той е на полицията.
— И след колко минути ще пристигнете? — любопитствах аз.
— Най-много след десет минути, където и да се намирате.
— Благодаря ви — рекох. — Ще звъня на журналистите в случай на нужда. Щом в Токио „Бърза помощ“ идва най-много след петнадесет минути, полицията — след десет минути, вярвам, че журналистите ще бъдат на местопроизшествието след минута, минута и половина.
— Така е — рече началникът на полицията. И се развесели.
Двамата се смеехме. Той — не мога да зная точно за какво, а аз… На практика се случваше „Бърза помощ“, полицията или журналистите в Токио да бъдат след секунди на мястото на повикването. Петнадесет и десет минути бяха за лекарите и полицаите нормативи, които навярно им показваха в какъв случай да си направят харакири. Разбирах, че в бързината „японците са като нас“. И се смеех. (Не зная дали се чувства, че думата харакири не е на място. Така е по простонародному. На някого му се е чуло на сеппуко да казват харакири и то се е разнесло по света.)
Осака. Нощ.
Връщах се на кораба от разходка с кола. Бях с няколко японци. Фаровете осветиха полицай. Той вдигна ръка. Приканваше ни да спрем. Поиска документите за правоуправление. До него стоеше цивилен млад човек — от полицията.