Япония в моя живот
- Автор: Сейков Атанас
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Япония в моя живот». Краткое содержание книги:
Проф. д-р СИМЕОН ХАДЖИКОСЕВ: „Макар и автор и на други книги, Атанас Сейков е неуловим, сложен автор.“, „…той е едновременно откровен, разкрива себе си, но и слага бариери пред читателя.“, „…размисляш, интелектуалец с подчертано чувство за хумор, напомнящо пътеписното майсторство на Алеко.“, „Макар че авторът е определил в жанрово отношение книгата си като «пътеписи», лично аз бих предпочел друго обозначение, тъй като тя е твърде далеч от представата за пътните бележки.“, „Съпоставките му са тънко изпипани, а в ред случаи те си остават подтекстови, не се внушават на читателя.“, „…една проблемна книга за Япония, която тепърва ще се чете и ще остане етапна в литературата.“
Текстът на изследването:
Добро, усмихнато лице. (За мен!)
Работи от сърце. (Това не трябваше да ми го казват.)
Спокоен. (Да. Наистина. Аз и сега съм спокоен. Разбирам, че това са само думи. И след „Япония в моя живот“ България ще си остане същата.)
Учебните зали бяха оборудвани със съвременна техника, с монитор пред всеки ученик, за да следи пръста на преподавателя си, когато се мотивира с написано, начертано или нарисувано. Учителите оценяваха възпитаниците си: отличен, много добър, добър…
„Най-добър“ в училището нямаше. И в нито едно предприятие нямаше. В Япония не съществуваше такова явление. Подариха ми Джокондата. Тя беше направена от ученици. Сега аз съм човек, който притежава електронна Джоконда. Ученичката, която произведе пред очите ми картината, я подаде на директора си, за да ми я връчи. Момичето се движеше около него и аз помислих, че е активистка. Старанието й ме караше да предполагам, че това дете е и най-добрата ученичка. И повече от любезност попитах директора:
— Това ли е най-добрата ученичка в училището ви?
Той ме погледна със страшни очи! Наоколо стояха ученици. Във въздуха беше преминал хлад. Очите на директора осъдително ми говореха: „Какво правите?! Казва ли се това пред деца?! Вие с всичкия си ли сте?! Ами ако ви чуят?“
Той гледаше на мен като на убиец. Ученик, който да е „най-най“, нямаше в онова училище и никога не е имало. Децата бяха отлични ученици, много добри, средни, слаби. Но… не ги сравняваха едно с друго.
Японският учител казваше примерно така: „Този ученик е отличен по физика, защото познанията му са отлични, отговаря ясно и разбрано и е научил третия закон на Нютон, че на всяко действие отговаря равно по големина и противно по посока противодействие… Или, с други думи, той отлично разбира, че ако му зашлевя шамар, ще ме заболи ръката.“
И учителят пишеше на ученика най-високата бележка. Но не казваше, че е най-добрият в класа или в училището.
Веднъж попитах Тодоров сан за японец в кухнята на ресторанта:
— Този ли е най-добрият работник в кухнята?
Тошката се вцепени, сякаш в онзи момент беше разбрал, че фурната на печката се е подпалила.
Мислех си:
„Ами ако някой от японците разбираше български език? И чуеше главния готвач да казва за някого от тях, че е най-добрият?“ Не си представях колко опасни могат да са ножовете в кухнята на онзи ресторант. Нрави!
В Япония бях с два костюма и една вълнена жилетка, която използвах за горна дреха. Хранех се с клечки. То изисква умение и много труд. Върховете им трябва да се съберат, за да защипят парче от храната. При добра манипулация двете клечки приличат на двата пръста — палеца и показалеца, когато хващат нещо. Всъщност те сякаш удължават тези пръсти и изпълняват същите функции, когато човек яде с ръце. Стараех се. Седяхме с Тошката на маса и се хранехме. Той е спретнат, добре облечен човек. Ходи в бяла риза.
Хващах парчето месо с клечките, но докато стигнат до устата ми, те се разминаваха във въздуха. И месото се лепваше върху бялата риза на Тодоров сан.
„Стига и ти с тия клечки, бе!“ — казваше ми той и сипваше сол върху ризата си. (Солта поглъща мазнината и после дрехата се пере по-лесно.)
Японски нрав. Клечките след храна не се хвърлят безразборно, не се кръстосват като самурайски мечове. А прилежно се поставят една до друга… Бабите у нас не хвърляха трохите от хляба. Те внимателно ги събираха в шепите си и ги изяждаха или ги даваха на пилетата.
Нямах навик и ситуацията с друго парче месо се повтаряше върху бялата риза на Тошката сан и върху него целия.
Казах му:
„Ти стана вече за къпане.“
Моят приятел е сдържан и възпитан човек. Той не ми се сърдеше и се чудех защо след изтичане на договора не го оставят в Токио за дипломат?! Да си дипломат, не трябва да се сърдиш. Понякога се иска малко и за да си приятел някому — да му разбираш настроението. Защото какъв приятел можеш да бъдеш, ако не си в състояние да схванеш най-елементарното в едно приятелство — настроението на твоя човек?!
Тодоров сан се преоблече с нова бяла риза и отидохме на „отчетно годишно събрание“ в кухнята. Щях да присъствам на оценка на японци. (Средни и лоши точно там нямаше.)
„Ами ако има лош работник в кухнята?“ — попитах главния готвач.
„Трудно е да се определи“ — отговори той. — „Трябва да са налице гласовете отгоре и гласовете отдолу. Опасна е тази работа в Япония, ако не съществува.“