Свят на смъртта I
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: deathworld #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Манчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свят на смъртта I». Краткое содержание книги:
Но Накса продължи да се занимава с дорима и кучето стана неспокойно. Взе да шари из обора, да души и накрая бързо се отправи към отворената врата. Джейсън го повика да се върне.
Поне такова беше намерението му. Но в последния момент не каза нищо. Или поне нищо на глас. Подчинявайки се на един внезапен порив, той не си отвори устата… само мислено извика кучето. С думите „Ела тук!“ в съзнанието си, Джейсън насочи импулса към животното с цялата енергия и стремителност, с които си бе служил някога, докато направляваше заровете. В същия миг си даде сметка, че отдавна дори не му е минавало през ума да вика на помощ силата пси.
Кучето спря и се обърна към него.
Поколеба се, погледна към Накса и след това се запъти към Джейсън.
От толкова близо звярът приличаше на пес, излязъл от кошмарите. Голите защитни плочки, зачервените очички и неизброимите зъби, от които се стичаше слюнка, не вдъхваха никакво доверие. Въпреки това Джейсън не изпитваше страх. Между човека и животното съществуваше връзка и това бе разбирателството. Той несъзнателно се пресегна и почеса кучето по гърба, тъй като знаеше, че обикновено го сърби там.
— Не знаех, че си контактьор — каза Накса и погледна към тях. За първи път гласът му прозвуча дружелюбно.
— И аз не знаех… поне до този момент — отвърна му Джейсън. След това погледна животното пред себе си в очите, почеса го по ръбестия, грозен гръб и взе да разбира.
Сега му ставаше ясно, че контактьорите трябва да притежават добре развити пси способности. Когато две същества споделят взаимно вълненията си, между тях няма нито расова бариера, нито враждебност. Започва се с емпатичната връзка, за да няма ненавист или страх. После идва ред на прякото общуване. Контактьорите вероятно са били хората, които първи са осъществили пробив в бариерата от омраза на Пиръс и са се научили да съжителстват с местните форми на живот. Възможно е и други да са последвали примера им… което би обяснило възникването на общността на „груберите“.
Сега, вече съсредоточен върху тази своя способност, Джейсън усещаше около себе си плавен поток от мисли. Към съзнанието на дорима се приобщаваха и други подобни сигнали, идващи от дъното на помещението. Джейсън знаеше, без да излиза, че повечето големи животни са навън из нивите зад обора.
— Всичко това е ново за мене — каза той. — Накса, ти някога мислил ли си по този въпрос? Как се чувства един контактьор? Искам да кажа, разбираш ли защо именно ти можеш да накараш животните да ти се подчиняват, а другите нямат този късмет?
Такъв род разсъждения затормозваха Накса. Той прокара пръсти през гъстата си коса и навъсено отговори:
— Никога не съм мислил за това. Просто го правя. Просто опознаваш животните наистина добре и тогава можеш да отгатваш намеренията им. Това е всичко.
Накса очевидно не се бе замислял за произхода на силата си, която му даваше власт над животните. В такъв случай едва ли някой друг ще се е сетил за това. И с основание. Те просто приемаха способностите на контактьорите като естествена даденост.
Предположенията в съзнанието му се доближаваха едно до друго също като парчета от мозайка, която се подрежда. Беше казал на Кърк, че природата на Пиръс се е обединила за борба срещу човечеството, но че причините за това са му неизвестни. Е, те все още му бяха неизвестни, но започваше да добива представа за начина, по който е станало всичко.
— На какво разстояние сме от града? — попита Джейсън. — За колко време мислиш, че ще стигнем дотам с дорим?
— Половин ден натам… половин на връщане. Защо? Искаш да си ходиш ли?
— В града не искам да се връщам, все още не. Но бих желал да се приближа до него.
— Виж какво ще каже Рес — беше отговорът на Накса.
Рес незабавно му разреши, без да задава въпроси. Оседлаха животните и веднага потеглиха, за да могат да се върнат, преди да се стъмни.
Не бяха пътували и час, когато Джейсън изведнъж усети, че се движат в посока към града. Чувството се засилваше с всяка изминала минута. То обземаше и Накса, тъй като пириецът постоянно се наместваше на седлото, без да дава израз на вълненията си. Непрекъснато трябваше да потупват и да успокояват животните, които ставаха все по-плашливи и по-неудържими.
— Стига толкова — каза Джейсън.
Накса спря и го погледна признателно.
Безсловесната мисъл се блъскаше в съзнанието на Джейсън и го превземаше. Той чувстваше ударите й от всички страни — само че отпред, по посока на невидимия град, те бяха много по-силни. Накса и доримите реагираха по същия начин — въртяха се неспокойно на мястото си, без да знаят защо.