Господарят на светлината [bg]

— Както и Кали — съгласи се жрецът. — В казуса и на двете божества, не веднъж съм намирал оправдание на атеизма. За съжаление, те се проявяват прекалено силно в този свят, за да може сериозно да се отрече тяхното съществувание. Жалко.

Войникът избухна в смях.

— Жрец, който вярва въпреки желанията си! Това ми хареса. Ето, купи си буре със сома — ще ти помогне в жертвоприношенията.

— Благодаря ти, войнико. Ще го сторя. Не искаш ли да се присъединиш към мен?

— Кълна се в Кали, искам! Но само по една малка.

Той пое след жреца към централната сграда, след това по тясна стълба се спуснаха в подземието, където веднага бе отворено буренце със сома и им предложиха два черпака.

— За твое здраве и дълголетие — вдигна тост странникът.

— За твоите мрачни покровители — Яма и Кали — отвърна жрецът.

— Благодаря ти.

На един дъх погълнаха те силната напитка и си наляха още.

— Това ще загрее гърлото ти през нощта.

— Така е.

— Добре че най-сетне си тръгват поклонниците — рече жрецът. — Набожността им обогатява нашия Храм, но затова пък са толкова отегчителни за всички служители.

— За заминаването на поклонниците!

— За заминаването на поклонниците!

Отпиха отново.

— Все си мислех, че повечето от тях идват да видят Буда — отбеляза Яма.

— Вярно — кимна жрецът. — Но от друга страна, не искат да подминават с пренебрежение и боговете. Така че, преди да посетят пурпурната горичка, те поднасят дарове и извършват жертвоприношения в Храма.

— Какво знаеш за онзи, когото наричат Татхагата и за неговото учение?

Събеседникът му зарея поглед.

— Аз към жрец на боговете и брамин, войнико. Не желая да говоря за него.

— Значи и теб те е засегнал?

— Стига! Казах ти вече, че не искам да говоря на тази тема!

— Това няма особено значение — а скоро ще има още по-малко значение. Благодаря ти за вкусната сома. Лека нощ, жрецо.

— Лека нощ, войнико. Нека боговете дарят с усмивка твоя път.

— И твоя също.

Странникът пое нагоре по стълбите, напусна Храма и се отправи към града.

Когато стигна пурпурната горичка, в небето висяха три луни, зад дърветата мъждукаха светлините на лагерните огньове, призрачно сияние се издигаше над града, а листата потрепваха от влажния ветрец.

Странникът продължи безшумно напред и влезе в гората.

Когато излезе на една осветена поляна, той се изправи лице в лице с насядали неподвижно, мълчаливи фигури. Всяка една носеше жълто расо, а лицето й бе покрито с жълта качулка. Стотици бяха насядалите пред него и никой от тях не издаваше и най-малък звук.

Той застана до най-близкия.

— Дойдох да видя Татхагата, наречен Буда — произнесе.

Човекът сякаш не го чуваше.

— Къде е той?

Човекът не отговори.

Странникът се наведе напред и се вгледа в притворените му очи. Постоя така малко, но другият като че ли бе изпаднал в транс, защото очите му не трепваха.