Господарят на светлината [bg]

— Аха! — възкликна той. — Ето едно място, което е пропуснала! Я да потърсим още!

Остриетата се вплитаха и разделяха, извъртаха се, промушваха, отбиваха и контраатакуваха.

Мъжът в черно се покатери на стъблото и замахна от високо към главата на Яма, но ударът му бе отблъснат с лекота. Яма се нахвърли още по-ожесточено върху него, принуждавайки го да отстъпи назад по стъблото, а сетне ритна с крак подпрения на отсамния бряг край.

Опонентът му подскочи във въздуха назад, приземи се на отвъдния край и също ритна полупотопеното във водата дърво.

Още преди Яма да се покатери на него, стъблото се завъртя в потока и изчезна по течението на запад.

— Ширината е не повече от седем или осем фута, Яма! — извика другият. — Защо не прескочиш?

В отговор Богът на Смъртта се усмихна.

— Поеми си дъх, докато все още можеш — отвърна той. — Диханието е най-ценния от всички дарове на боговете. Никой не го възпява в химнове, никой не възнася в молитви добрия въздух, който дишат наравно както принцът така и просякът, господарят и неговото куче. Но, Боже опази, да те лишат от него! Наслаждавай се, Рилд, на всеки свой дъх, сякаш е последният, защото и това скоро ще стане!

— Казват, че си много сведущ по тези въпроси, Яма — отвърна онзи, когото бяха наричали Рилд и Сугата. — Казват, че си бог на царството на смъртта и че познанията ти се простират отвъд пределите на простосмъртните. Питам те, тогава, защо стоим тук?

Този път Яма не отвърна с познатата си насмешлива усмивка, както при предишните думи на своя опонент. В лицето му се долавяше нещо ритуално.

— Какво искаш да научиш? Ще те даря, предсмъртно, с отговора на един твой въпрос.

И тогава онзи, когото наричаха Рилд и Сугата, запя древните строфи на „Ката Упанишад“:

— „Съмнения се пораждат, когато човек умира. Едни казват, че все още го има. Други — че няма го вече. Ето това е, което искам да науча от теб.“

На свой ред Яма отвърна също с древните слова:

— „В това дори боговете се съмняват. Не е лесно да се осъзнае, защото неуловима е природата на атман. Задай ми друг въпрос. Освободи ме от бремето на този!“

—  „Прости ми, о Смърт, но това стои над всичко за мен, а едва ли ще намеря друг учител, който да се равнява на теб. Няма друг въпрос, на който бих желал да науча отговора.“

— „Запази тогава живота си и си върви по пътя — рече Яма и прибра ятагана в ножницата. — Освобождавам те от твоята съдба. Избери си синове и внуци, избери слонове, коне, безчислени стада и злато. Избери си каквото пожелаеш — русокоси красавици, колесници, музикални инструменти. Всичко ще ти дам, каквото само пожелаеш, но не ме питай за смъртта.“

— „О Смърт, — пропя другият, — всичко що ми предлагаш е преходно и утре не ще го има. Запази за себе си красавиците, конете, танците и песните. И не искам никакъв друг предсмъртен дар от теб, освен онзи, що вече си пожелах — кажи ми, Смърт, какво лежи отвъд живота, и в което се съмняват както хора, така и богове.“

Яма замря неподвижно и се отказа да продължи с цитатите от древния текст.

— Добре, Рилд, — рече най-сетне той, — но не е подвластно това царство на думите. Ще трябва да ти го покажа.