Господарят на светлината [bg]

И Синият се извърна, яхна своя син жребец и препусна на юг, последван от своите кумбханди. Но музиката не изчезна с него, а остана да се носи из въздуха.

Отново направи няколко крачки напред Яма, стиснал сабята в ръка.

— Усилията им бяха напразни — каза той. — Удари твоят час.

И той замахна със сабята.

Ударът, обаче, не достигна целта, защото помежду им се спусна клон на гигантското дърво и отби оръжието от ръката му.

Яма посегна да го вдигне, но тревата вече се бе сплела над него като непробиваема ограда.

Проклинайки, той извади кинжала и замахна на свой ред с него.

Още по-голям клон се спусна пред жертвата и кинжалът потъна дълбоко в меката дървесина. След това клонът се изправи рязко, отнасяйки със себе си оръжието.

А Буда медитираше със затворени очи и в сянката над главата му блестеше ореол.

Яма пристъпи отново напред и вдигна ръце за удар, но тревата плътно обви краката му и го задържа на място.

Той направи опит да се откопчи, дърпайки с все сила неподатливите корени. След това се отказа, изви глава назад, вдигна ръце към небето, а в очите му сияеше смъртта.

— Чуйте ме, о Сили! — извика той. — От сега и занапред това място ще носи в себе си проклятието на Яма! И нито едно живо същество не ще помръдне на тази земя! Не ще запее птица, не ще пропълзи змия! Безплодна и мъртва ще бъде тази почва, само пясък и островърхи камъни! Едно стръкче трева не ще се покаже тук! Нека вината за това проклятие да падне върху защитниците на моя враг!

Тревата залиня и изсъхна, но още преди да успее да се измъкна от отслабналата й хватка, се раздаде оглушителен трясък и дървото, чийто корени крепяха света и в чийто клони бяха заловени звезди, като риби в мрежата на рибаря, се наклони напред, разцепи се по средата, короната му раздра небето, а корените разровиха бездна в земята, докато над всичко като синьо-зелен дъжд се спускаха листа. Огромно парче от ствола се понесе право към него, разпръсквайки пред себе си сянка, мрачна и тъмна като нощта.

А в далечината все още се виждаше Буда, потънал в медитация, сякаш дори не подозираше за настъпилия наоколо хаос.

После се спусна мрак и се разнесе тътен, подобен на гръмотевица.

Яма стреснато вдигна глава и отвори очи.

Седеше в пурпурната горичка, опрял гръб на едно дърво, а на коленете му лежеше сабята.

Наоколо всичко изглеждаше непроменено.

От двете му страни седяха, потънали в медитация монасите. Ветрецът бе все така хладен и влажен, а далечните огньове продължаваха да потрепват.

Яма се изправи, вече знаеше къде трябва да отиде за да открие онзи, когото търси.

Той премина по пътеката между монасите и потъна в гората.