Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Но, господине, тогава вие знаете…
— Зная, че сте били отвлечени, госпожо.
— А от кого? Знаете ли? О, ако знаете, кажете ми!
— От един четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черна коса, с мургаво лице и с белег на лявото сляпо око.
— Така е, така е, но името му?
— А! Името му ли? Не го зная.
— А мъжът ми знаеше ли, че съм била отвлечена?
— Известен беше с едно писмо, написано от самия похитител.
— А подозира ли той — запита смутена госпожа Бонасийо — причината за моето отвличане?
— Отдаваше го, ако не се лъжа, на някаква политическа причина.
— В началото се съмнявах, но сега и аз мисля като него. С други думи, милият господин Бонасийо не ме е подозирал нито за миг…
— О! Далеч от такава мисъл, госпожо! Той много се гордееше с вашата вярност и най-вече с вашата любов.
Втора, почти незабележима усмивка трепна по алените устни на хубавата млада жена.
— Но как избягахте? — продължи д’Артанян.
— Използувах един момент, когато ме оставиха сама, и понеже от сутринта знаех каква е причината за отвличането ми, спуснах се през прозореца с въже, което усуках от чаршафите си. Мислех, че мъжът ми е тук, и изтичах насам.
— За да потърсите неговата закрила ли?
— О, не! Горкият ми мъж, знаех много добре, че не е в състояние да ме защити. Но понеже можеше да ни услужи с друго, исках да го предупредя.
— За какво?
— О! Това не е моя тайна и аз не мога да ви я кажа.
— Всъщност — каза д’Артанян — извинете, госпожо, че макар и да съм гвардеец, аз ще ви напомня да бъдете предпазлива. Струва ми се, че това място не е удобно да си доверяваме тайни. Хората, които прогоних, ще се върнат с подкрепление; ако ни намерят тук, загубени сме. Пратих да предупредят трима мои приятели, но не се знае дали ще ги намерят в къщи!
— Да, да, имате право — извика уплашена госпожа Бонасийо, — да бягаме, да се махнем оттук.
При тези думи тя хвана д’Артанян подръка и бързо го повлече.
— Но къде да бягаме? — запита д’Артанян. — Къде да идем?
— Да се махнем най-напред от тази къща, после ще видим. И младата жена, и момъкът, без дори да си направят труд да затворят вратата, се спуснаха бързо по улица Гробарска, свърнаха в улица Кралски ров и се спряха чак на площад Сен Сюлпис.
— А сега какво да правим? — попита д’Артанян. — Къде искате да ви заведа?
— Да си призная, не знам какво да ви отговоря — каза госпожа Бонасийо. — Мислех да изпратя мъжа си при господин дьо Ла Порт, за да разбере точно какво се е случило в Лувър през тия три дни и ако няма опасност за мене, да отида там.
— Но и аз мога да предупредя господин дьо Ла Порт — предложи д’Артанян.
— Разбира се, само че има едно неудобство: познават Бонасийо в Лувър и щяха да го пуснат да влезе, докато вас не ви познават и ще ви затворят вратата.
— Ха! — каза д’Артанян. — На някой вход в Лувър навярно има вратар, който ви е предан и като чуе паролата…
Госпожа Бонасийо устреми поглед в момъка.
— Ако ви кажа паролата — запита тя, — ще я забравите ли веднага щом си послужите с нея?
— Честна дума, честна дума на благородник — каза д’Артанян с глас, в чиято искреност не можеше да се съмнява човек.
— Добре, вярвам ви. Вие изглеждате добър момък и от вашата преданост зависи може би щастието ви.
— Ще изпълня безкористно и добросъвестно всичко, което е по силите ми, за да служа на краля и да бъда полезен на кралицата — заяви д’Артанян. — Разполагайте с мене като с приятел.
— А мене къде ще ме оставите през това време?
— Нямате ли някои познати, откъдето господин дьо Ла Порт би могъл да дойде да ви вземе?
— Не, не искам да се доверявам на никого.
— Почакайте — каза д’Артанян. — Ние сме близо до квартирата на Атос. Да, тъкмо така.
— Кой е този Атос?
— Един мой приятел.
— Но ако си е в къщи и ме види?
— Не, няма го и аз ще взема ключа, след като ви заведа у дома му.
— Но ако се върне?
— Няма да се върне, всъщност ще му кажат, че аз съм завел жена и че тая жена е в стаята му.
— Това ще ме злепостави много, знаете ли?
— Какво от това! Никой не ви познава. Пък и ние сме в такова положение, че не бива да обръщаме внимание на благоприличието.
— Да отидем у вашия приятел. Къде живее той?
— На улица Феру, на две крачки оттук.
— Да вървим.
И продължиха да тичат. Както беше предвидил д’Артанян, Атос го нямаше в къщи: той взе ключа — свикнали бяха да му го дават като на домашен приятел, — изкачи се по стълбата и въведе госпожа Бонасийо в малката квартира, която вече описахме.