Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
Мишеловката е открита много отдавна. Когато обществото при образуването си измислило някаква полиция, тази полиция измислила мишеловката.
Тъй като читателите ни може да не са свикнали още с особения език на парижката полиция, а и ние, откакто пишем — а пишем вече от петнадесет години, — за пръв път употребяваме тази дума с това значение, нека обясним какво значи мишеловка.
Когато в една къща, която и да е тя, арестуват някое лице, заподозряно в някакво престъпление, арестуването се пази в тайна. Поставят четири-пет души в засада в първата стая, те отварят вратата на всички, които чукат, затварят след тях и ги арестуват. По този начин за два-три дни те арестуват почти всички постоянни посетители на тая къща. Ето какво е мишеловка.
И тъй квартирата на Бонасийо бе превърната в мьшеловка и всеки, който влезеше там, биваше задържан и разпитван от хората на господин кардинала. Понеже за горния етаж, където живееше д’Артанян, имаше отделен вход, беше ясно, че тези, които го посещаваха, нямаха никакви неприятности.
Всъщност при него идваха само тримата мускетари. Всеки от тях се беше впуснал в издирвания, но те нищо не намериха нищо не откриха. Атос дори стигна до там, че разпита господин дьо Тревил, нещо, което зачуди много капитана, който познаваше обичайната мълчаливост на достойния мускетар. Но господин дьо Тревил не знаеше нищо освен това, че когато видял последния път кардинала, краля и кралицата, кардиналът изглеждал много загрижен, кралят разтревожен, а зачервените очи на кралицата показвали, че е плакала или че не е спала. Но последното обстоятелство не му направило особено впечатление, защото откакто се била омъжила, кралицата много плачела и често не спяла.
За всеки случай господин дьо Тревил препоръча на Атос да служи вярно на краля и особено на кралицата и го помоли да предаде тази препоръка на другарите си.
Д’Артанян пък не мърдаше от къщи. Той беше превърнал стаята си в наблюдателница. От прозорците си виждаше тези, които идваха и попадаха в клопката; освен това, тъй като беше махнал няколко плочки от пода и издълбал самия под, само един таван го делеше от стаята под него, където се правеха разпитите, и той чуваше всичко, което ставаше между инквизиторите и обвиняемите.
Разпитите, предшествувани от щателно претърсване на задържания, ставаха почти винаги по следния начин:
— Госпожа Бонасийо предавала ли ви е нещо за мъжа си или за някого другиго?
— Господин Бонасийо предавал ли ви е нещо за жена си или за някого другиго?
— Някой от тях не ви ли е доверявал нещо устно? Ако знаеха нещо, нямаше да разпитват така — казваше си д’Артанян. — Какво искат да узнаят сега? В Париж ли е Бъкингамският дук и дали не се е срещал, или пък дали няма да се срещне с кралицата.
Д’Артанян се спря на това предположение — след всичко, което беше чул, то изглеждаше твърде вероятно.
В това време мишеловката действуваше непрестанно, а и бдителността на д’Артанян не отслабваше.
На другия ден след арестуването на бедния господин Бонасийо Атос се сбогува вечерта с д’Артанян, за да отиде при господин дьо Тревил; удари девет часът — Планше не беше оправил още леглото и се зае да го оправя; в това време на пътната врата се почука; вратата веднага се отвори и пак се затвори: някой попадна в мишеловката.
Д’Артанян се спусна към мястото, където бяха извадени плочки, легна по корем и се ослуша.
Скоро се раздадоха викове, после стонове, които някой се опитваше да заглуши. Това вече не беше разпит.
„Дявол да го вземе! — каза си д’Артанян — Струва ми се, че е жена: претърсват я и тя се противи… насилват я… ах, проклетници!“
И д’Артанян въпреки предпазливостта си едва се въздържаше да не се намеси в сцената, която се разиграваше долу.
— Казвам ви, че аз съм стопанката на къщата, господа. Аз съм госпожа Бонасийо, аз служа у кралицата! — викаше нещастната жена.
— Госпожа Бонасийо! — прошепна д’Артанян. — Ще имам ли щастието да намеря тая, която всички търсят?
— Тъкмо вас чакахме — обадиха се полицаите.
Гласът ставаше все по-глух и по-глух, нещо разтърси стените. Жертвата се противеше, доколкото една жена може да се противи на четирима мъже.
— Извинете, господа, из… — прошепна гласът, който издаваше вече само откъслечни звукове.
— Запушват й устата, ще я отвлекат — извика д’Артанян и скочи като на пружина. — Шпагата ми! А, тя е на пояса ми!