Тримата мускетари
- Автор: Дюма Александр
- Год: 1978
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тримата мускетари». Краткое содержание книги:
Атос, Портос и Арамис трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Трети, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля - невъзможна.
— Планше!
— Какво има, господине?
— Тичай да намериш Атос, Портос и Арамис. Един от тримата положително ще си бъде в къщи, а може и тримата да са се прибрали. Да вземат оръжие и да дойдат, да тичат. А! Сетих се, Атос е при господин дьо Тревил.
— Но къде отивате, господине, къде отивате?
— Ще сляза през прозореца — каза д’Артанян, — за да стигна по-бързо. Ти нареди плочките, измети пода, излез през вратата и тичай, където ти казах.
— Ох! Господине, господине, ще се пребиете — извика Планше.
— Мълчи, глупако — каза д’Артанян. И като се улови за перваза на прозореца, скочи от горния етаж, който за щастие не беше много висок, без дори да се одраска.
После отиде веднага да потропа на вратата, като си шепнеше:
— И аз ще попадна в мишеловката, но горко на котките, които ще си имат работа с такава мишка.
Чукчето едва отекна под ръката на момъка и глъчката утихна, чу се шум от приближаващи се стъпки, вратата се отвори и д’Артанян, с гола шпага в ръка, се втурна в жилището на Бонасийо — вратата, навярно с пружина, се затвори сама след него.
Тогава онези, които живееха още в злополучния дом на Бонасийо, и най-близките съседи чуха страшни викове, тропот, звън на шпаги и продължителен шум от чупене на покъщнина. След малко хората, които бяха изненадани от шума и бяха застанали на прозорците, за да разберат какво става, видяха, че вратата се отваря и четирима души в черно не излязоха, а излетяха оттам като подплашени гарги и оставиха по земята и по ъглите на масите пера от крилете си, с други думи, дрипи от дрехите си и парчета от наметките.
Трябва да кажем, че д’Артанян победи без особен труд, тъй като само един от полицаите беше въоръжен и той се бранеше, колкото да се каже, че се брани. Наистина другите трима искаха да убият младежа със столове, табуретки и саксии, но две-три драскотини от шпагата на гасконеца ги изплашиха. Десет минути бяха достатъчни за тяхното поражение и д’Артанян стана господар на бойното поле.
Съседите, които бяха отворили прозорците със свойственото хладнокръвие на парижаните през ония времена на постоянни смутове и въоръжени схватки, ги затвориха веднага след бягството на четиримата облечени в черно мъже: техният усет им подсказваше, че засега всичко е свършено. Освен това беше късно, пък и тогава, както и днес, хората в квартала Люксембург си лягаха рано.
Като остана сам с госпожа Бонасийо, д’Артанян се обърна към нея: клетата жена се бе простряла на едно кресло почти в безсъзнание. Д’Артанян я разгледа набързо.
Тя беше прелестна жена на двадесет и пет или двадесет и шест години, с тъмна коса и сини очи, с малко вирнато носле, с чудни зъби и мраморно бяло лице с лека руменина. Тук обаче свършваха чертите, по които човек можеше да я сметне за знатна дама. Ръцете й бяха бели, но груби: краката й не показваха, че е от знатен произход. За щастие д’Артанян още не беше стигнал дотам, да се занимава с такива подробности.
Докато д’Артанян разглеждаше госпожа Бонасийо и стигна, както казахме, до краката, той видя на пода тънка батистена кърпичка и я вдигна по навик — в крайчеца забеляза същия герб, който бе видял на кърпичката, заради която едва не се биха с Арамис.
Оттогава д’Артанян се пазеше от кърпичките с герб и затова, без да промълви нито дума, сложи кърпичката, която беше вдигнал от земята, в джоба на госпожа Бонасийо.
В това време госпожа Бонасийо започна да се съвзема. Тя отвори очи, огледа се ужасена, видя, че стаята е празна и че е сама със спасителя си. Усмихната, тя му протегна веднага ръце. Госпожа Бонасийо имаше най-прелестната усмивка на света.
— Ах, господине! — каза тя. — Вие ме спасихте, позволете да ви благодаря.
— Госпожо — каза д’Артанян, — направих това, което всеки благородник би направил на мое място, и вие не ми дължите никаква благодарност.
— Напротив, господине, напротив, и аз се надявам да ви докажа, че не сте направили услуга на една неблагодарница. Но какво искаха от мене тези хора, които помислих в началото за крадци, и защо го няма господин Бонасийо?
— Госпожо, тези хора бяха много по-опасни от крадци, защото те са агенти на кардинала, а вашият мъж, господин Бонасийо, го няма, защото вчера го арестуваха и го откараха в Бастилията.
— Моят мъж в Бастилията? — извика госпожа Бонасийо. — О, небеса! Какво е направил? Бедният човечец! Та той е самата невинност!
И едва доловима усмивка пробягна по още изплашеното лице на младата жена.
— Какво е направил ли, госпожо? — каза д’Артанян. — Мисля, че единственото му престъпление е, че има едновременно щастието и нещастието да бъде ваш съпруг.