Космическият ловец (Гълтачът на души)

— Мисля, че за подобна сума някой би следвало да се погрижи да заложи думата „убиец“ в речника, с който тя работи. Аз имам един питомец, който ми струва еквивалента на двайсет хиляди кредита и който би могъл да ви обезпечи по-добра защита.

— Възхищавам се на дързостта ви, мистър Лейн — каза тя, надигна се от стола и протегна ръка към него. Ръката беше твърда, силна и… студена. — Кого дойдохте да убиете?

— Никого — отговори Лейн. — Нали знаете, аз убивам животни, не хора.

— Колко необикновено — възхити се тя. После докосна един от камъните на гривната си и от пода изникна бар, чийто стени бяха покрити със същите кожи, от които бе изработен килима. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене преди да ми разкажете за вашите приключения?

Лейн кимна. Тя отвори висока тънка бутилка и изля съдържанието й в две кристални чаши. Лейн отпи, реши че вкусът му харесва и довърши остатъка на един дъх. Илзе Вескот се наслаждаваше на съдържанието на своята чаша бавно.

— Чудесно — въздъхна Лейн.

— Очаква ли се от мен да знам кой сте вие, мистър Лейн? — попита тя накрая.

— Вероятно не — отговори Лейн. — Доколкото съм комуникирал досега с някого, това е мистър Елсуърт.

— А! В такъв случай вие работите за синдиката Вейнмил?

— Аз работя само за себе си — поясни Лейн.

— Разликата е тънка — изкоментира Илзе Вескот. — И защо дойдохте да ме посетите?

— Защото не можах да открия Елсуърт. Знам, че е на планетата и вашият дом ми се стори най-естественото място, където бих могъл да го намеря. Тук ли е той?

— Да, но той е толкова досаден — каза тя като сбърчи изкуствения си нос и сви синтетичните си устни. — Освен това, той е само наемен работник. Аз го притежавам, така както притежавам Вейнмил, тази къща и всичко, което виждате наоколо.

— Това е доста за един човек — отбеляза Лейн.

— Е, аз съм необикновен човек — обясни тя и древните й очи го изгледаха с лек проблясък на развеселеност. — А освен това обичам да притежавам разни неща. Вие?

— Аз не притежавам неща — отговори Лейн. — Убивам ги.

— И какво искате да убиете, мистър Лейн?

— Хипнозвяра.

— О, какво страхотно име! — възкликна тя. — Което събужда толкова екзотични видения. Как изглежда?

— Като нищо друго във вселената — отговори Лейн.

— Красив ли е?

— Великолепен. Изглежда като… като жива звезда. Пулсира от енергията, която го изгражда и излъчва сиянието на живота, кипящ в него. Живее в космоса — там се е родил и там ще умре.

— И какво диша? — попита тя.

— Не диша.

— Тогава как ще се разбере дали е умрял?

— Аз ще знам — мрачно я увери Лейн.

— Винаги съм смятала, че професионалните ловци са хладнокръвни и лишени от емоции — каза Илзе. — А вие изглеждате като че ли това нещо е вашият смъртен враг.

— Красотата на това създание е само едната част от него — обясни Лейн. — Защото то представлява могъща, опасна и зловредна форма на живот.

— Като доктор Джекил и мистър Хайд! — засмя се Илзе. — Разкажете ми още нещо за него.