Космическият ловец (Гълтачът на души)

Вземайки единственото разумно решение, Лейн напусна облака от междузвезден прах и се насочи към Делурос VIII — столицата на човешката раса, политическият, културен, финансов и военен център на човечеството. Човек отдавна бе напуснал пределите на Земята и макар да продължаваше да гледа на рожденото си място с почти религиозно преклонение, той отдавна бе прехвърлил цялата правителствена администрация в системата Делурос, която бе разположена по-близо до центъра и представляваше крайно рядката комбинация от земни условия и десеткратно по-голяма площ за заселване.

Но дори тази площ се оказваше неадекватна за нуждите на Човека, затова бе предприета следващата стъпка: Делурос VI — друг кислороден свят — бе раздробен на четиридесет и осем планетоиди и всеки от тях приюти под куполите си едно или друго правителствено ведомство. Военните веднага бяха окупирали четири от тези минисветове и вече се задушаваха от липса на жизнено пространство.

Но планетоидите бяха само мизансцен за системата Делурос. Цялата власт беше съсредоточена на Делурос VIII — блестящ синьо-златно-зелен свят, на който нямаше сезони. Когато Лейн се приближи до него, наредиха му да влезе в орбита и да се скачи с един от стотиците хиляди летящи хангари и станции за зареждане, обикалящи високо над планетата. Той се подчини на нареждането, остави „Смъртоносен“ в една от станциите и се качи на совалката, която щеше да го свали на повърхността.

Макар да бе виждал на снимки и картини сцени от живота на Делурос VIII и да бе разговарял с хора живели или поне посещавали това място, никакво описание от втора или трета ръка не би могло да го подготви за този огромен свят. Често се бе чудил защо жителите на Делурос VIII проявяваха такава нетърпимост към всяка проява на национализъм или отцепничество. Сега можеше да разбере.

Цялата повърхност на планетата представляваше един необятен мегаполис. Имаше естествено паркове, ферми, езера, дори няколко гори, но всички те бяха заобиколени от Града — разраснал се, блестящ, нов, защото по-голямата част от него едва ли бе по-стара от едно хилядолетие, непрестанно подновяващ се град, разпрострял огромните си метални, пластмасови и бетонни пипала във всички посоки, покрил дори двата полюса и гмурнал се в дълбините на океаните. Постройките, на които нищо не пречеше да бъдат студени и безлично функционални, подчертаваха текущите веяния в архитектурата и градоустройството. Докато Лодин XI беше абсолютна загадка за него, този свят, дори от височина четиридесет километра, му изглеждаше разбираем и логичен в n-та степен. Огромни, широки пътни артерии минаваха по пътя на най-малкото съпротивление от един район към друг, монорелсов транспорт обикаляше из най-гъсто населените райони, промишлените комплекси бяха концентрирани в зони и във всичко имаше нещо познато, макар и невероятно увеличено в мащаб.