Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
— Ама…
— Нямаш ли си работа, Лизи?
Четиридесет минути по-късно Кити слезе от един автобус на крайбрежната улица. Носеше дебело черно вълнено палто и съсредоточено дъвчеше сандвич. В джоба й бяха документите, удостоверяващи втората й фалшива самоличност — Клара Бел.
Небето потъмняваше, въпреки че няколкото ниски облака все още проблясваха в мръсножълто от отразените светлини на града. Оттатък дигата Темза лежеше далечна и безводна. Кити мина над една голяма, сива плитчина, където сред камъни и плавеи крачеха чапли. Въздухът беше студен; към морето духаше силен бриз.
При един завой на реката тротоарът внезапно се отклоняваше на деветдесет градуса встрани от Темза, и свършваше с голяма сграда със стръмни покриви и островърхи капандури. Тежки черни греди обрамчваха стените; осветените прозорци светеха на различни височини и хвърляха обилна светлина върху улицата и тъмните води на реката. Горният етаж стърчеше издаден над долния от всички страни, на места здрав, на места увиснал, сякаш щеше да падне. От един стълб над пътеката висеше избеляла зелена табела, толкова повредена от времето, че думите не се четяха. Това нямаше голямо значение, тъй като „Жабата“ беше прочута местна забележителност. Беше известен с бирата, говеждото и ежеседмичните си турнири по домино. Тук беше и работното място на Кити всяка вечер.
Тя се мушна под ниската арка и тръгна по катраненочерната странична алея през двора на кръчмата. С влизането си тя вдигна поглед. Под покрива се виждаше бледа червена светлина. Ако човек погледнеше право в нея, формата й беше замъглена и неясна, но ако погледнеше встрани, очертанията й се виждаха ясно — малка сфера, която наблюдаваше.
Кити пренебрегна шпионина. Прекоси двора до главната врата, която бе защитена от капризите на времето от стар, почернял навес и влезе в странноприемница „Жабата“.
Ярките светлини в общото помещение я накараха да примигне. Завесите бяха дръпнати пред прозорците, а огънят беше запален. По редиците чаши, наредени на бара, проблясваха светлини. Джордж Фокс, управителят, усърдно бършеше една от тях. Той кимна на Кити докато тя отиваше да си окачи чантата на закачалката.
— Закъсняваш, Клара. Закъсняваш.
Тя си погледна часовника.
— Има още двадесет минути преди да пристигнат, Джордж.
— Но не е достатъчно за това, което трябва да свършиш.
Кити метна шапката си на закачалката.
— Няма проблем. — Тя посочи с глава назад към вратата. — Откога е тук?
— От два часа. Най-обикновен. Просто се опитва да ни сплаши. Не чува. Няма да ни пречи.
— Добре. Хвърли ми една кърпа.
След петнайсет минути усилена работа общото помещение бе изчистено и подготвено, покривките на масите изпънати, чашите лъснати. Кити бе сложила десет халби на тезгяха над кранчето за бира, а Сам, барманът на „Жабата“, започна да ги пълни със светлокафява пенлива наливна бира. Кити разпредели и последните кутии за домино, избърса ръце в панталона си, взе престилка от една кука и зае мястото си зад бара. Джордж Фокс отвори главната врата и пусна клиентите вътре.
Както обикновено, репутацията на „Жабата“ осигуряваше постоянен приток на клиентела и тази вечер Кити забеляза няколко човека, които не бе виждала преди: висок джентълмен от армията; възрастна дама, която се усмихваше и се въртеше на стола си; млад рус мъж с брада и мустаци. Започна познатото тракане на доминото; атмосферата се изпълни с веселие. Приглаждайки престилката си, Кити бързаше между масите и вземаше поръчките за вечеря.
Измина час. Край лактите на играчите лежаха чиниите с останките от дебелите, горещи сандвичи с говеждо. След като приключиха с храненето, интересът към доминото бързо намаля. Плочките си стояха по местата на всяка маса, в случай че нахлуеше полиция, но сега играчите се бяха поизправили на местата си, внезапно застанали нащрек и трезви. Кити напълни няколко празни чаши, после се върна и застана зад тезгяха, а един мъж край камината бавно се изправи на крака.
Беше стар и слаб, прегърбен от годините. Цялата стая се успокои и притихна.
— Приятели — започна той, — от миналата седмица не се е случило нищо забележително, така че ще открия срещата ни съвсем накратко. Както винаги, бих искал да благодаря на нашия покровител, господин Фокс, за гостоприемството. Може би първо ще чуем от Мери новините за положението в Америка?
Той седна. От съседната маса стана една жена с изморено, слабо лице. Кити прецени, че едва ли е навършила четиридесет, а косата й вече бе изпъстрена със сиво.