Вълшебникът от Оз. Страната на Оз
- Автор: Баум Лаймен Фрэнк
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълшебникът от Оз. Страната на Оз». Краткое содержание книги:
Тип я наблюдавал и притеснението му растяло.
— Това за какво е? — попитал той прималял.
— За тебе е! — отсякла Момби.
Тип се размърдал на стола и вперил поглед в чайника, който започвал да къкри. Поглеждал крадешком и към строгото сбръчкано лице на вещицата и му се искало тя да е всякъде другаде, само не в тази мъждива и опушена кухня, където дори сенките, хвърляни от свещта, го карали да трепери от страх. Така изминал цял час, в който тишината се нарушавала само от бълбукането на чайника и съскането на огъня.
Накрая Тип пак се обадил:
— Аз ли трябва да изпия тази гадост?
— Да — отговорила Момби.
— И какво ще ми стане от нея?
— Ако е приготвена, както трябва — обяснила Момби, — ще те преобрази в мраморна статуя.
Тип изохкал и обрал с ръкав потта от челото си.
— Не искам да ставам мраморна статуя! — опънал се той.
— Няма значение, аз пък искам — викнала старицата и го изгледала свирепо.
— За какво ще ти бъда тогава? — попитал Тип. — Няма да има кой да ти слугува.
— Ще ми слугува Тиквоглавия — заявила Момби.
Тип отново изохкал.
— А не е ли по-добре да ме превърнеш в козел или в пиле? — тревожно й подсказал той. — Мраморната статуя е нещо безполезно.
— О, напротив — възразила Момби. — Идущата пролет ще си направя цветна градинка и ще те сложа по средата за украса. Как не ми е хрумнало досега! Ти от години само ме нервираш!
При тези ужасни думи Тип усетил, че тялото му се облива в пот, но седял като закован, треперел и с ужас поглеждал към чайника.
— А може и да не подейства — прошепнал той с немощен и отчаян глас.
— Ще подейства, ще подейства! — ведро отговорила Момби. — Аз рядко греша!
И пак се възцарило мълчание — толкова дълго и мрачно, че когато Момби най-сетне свалила чайника от огъня, наближавало полунощ.
— Ще го изпиеш чак когато изстине — заявила старата вещица, която въпреки забраната все пак се занимавала с магии. — Сега и двамата ще си легнем, а като се съмне, ще те повикам и веднага ще те превърна в мраморна статуя.
Като казала това, тя изкуцукала до стаята си с чайника в ръка и Тип я чул да затваря и да заключва вратата.
Момчето не си легнало, както му било наредено, а останало вторачено в жаравата на гаснещия огън.
Спасителното бягство
Тип размишлявал.
„Ужасно е да си мраморна статуя, негодувал той, непоносимо е! От години, казва, само съм я бил нервирал и сега вече ще се отърве от мен! Но има и по-лесен начин. Всяко момче би умряло от скука, ако трябва вечно да стърчи посред някоя градина! Ще избягам, така ще сторя, и то най-добре веднага, докато не ме е наляла с оная гадост!“
Изчакал, докато похъркването на старата вещица му подсказало, че спи дълбоко, станал тихо и отворил долапа да потърси нещо за ядене.
„Не бива да поемам на път гладен“, решил Тип, преравяйки тесните полици.
Намерил няколко корички хляб, сиренето, което Момби била донесла от село, било в кошницата й. Както тършувал, му попаднала кутийката с животворния прах.
„Я да я взема, казал си, иначе кой знае какви нови поразии ще направи Момби.“ И мушнал кутийката в джоба при хляба и сиренето.
После крадешком се измъкнал от вкъщи и затворил вратата. Всичко наоколо се озарявало от луната и звездите — след душната и смрадлива кухня нощта била тиха и ласкава.
„Добре е, че се махам от тук, прошепнал Тип. Не мога да я търпя тая баба. Защо ли е трябвало да живея при нея?“
Вече крачел към пътя, когато една мисъл го спряла.
„Не ми се ще да оставям Джак Тиквоглавия на нежните грижи на старата Момби, промълвил той. А пък и Джак е мой, аз си го направих, нищо, че старата го съживи“.
Върнал се към обора и го отворил.
Джак седял по средата на клетката и на лунния светлик Тип видял, че се хили все тъй весело.
— Тръгвай! — повикало го момчето.
— Накъде? — попитал Джак.
— Ще узнаеш, когато и аз разбера — усмихнал се приятелски Тип на тиквеното лице. — Сега не ни остава друго, освен да изчезваме.
— Дадено — отвърнал Джак и непохватно се измъкнал на лунната светлина.
Тип поел към пътя, а Тиквоглавия го последвал. Джак леко понакуцвал, а от време на време някоя става на крака му се свивала назад вместо напред и го спъвала. Но той бързо съобразил и запристъпвал по-внимателно. Така че, общо взето, се движел с лекота.
Тип го повел по широката пътека. Не напредвали кой знае колко бързо, но вървели, без да спират, и когато луната залязла, а слънцето надзърнало зад възвишенията, били изминали такова разстояние, че момчето вече не се бояло от преследването на старата вещица. А пък се и отклонявало ту в една, ту в друга пътека, та ако някой проследи дирите им, да не разбере накъде са кривнали.