Обсидианова пеперуда
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Анита Блейк #9
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Обсидианова пеперуда». Краткое содержание книги:
Оставих косата й бавно и тя остана вгледана в мен с ужасно изражение на лицето си, сякаш щях да направя нещо жестоко. И аз щях.
- Малкото ти момиче току що видя най - страшното нещо, което е виждала в живота си. Тя се успокояваше, започна да го преодолява, докато ти не започна с истерията. Ти си нейна майка. Ти си нейната сила, нейният пазител. Когато те видя как се разпадаш така, това я ужаси.
- Нямах предвид … не можех да си помогна …
- Не ми пука как се чувстваш или колко разтроена си. Ти си майка. Тя е детето. Ще се държиш, докато тя не е наоколо и не може да те види да се разпадаш, ясно ли е?
Тя премигна към мен.
- Не знам дали мога да го направя.
- Можеш да го направиш. Ще го направиш. - Погледнах но не видях Едуард да се приближава още, добре. - Ти си порасналата, Дона, господи дръж се като такава.
Можех да усетя Питър да ни гледа, можех почти да го усетя. Той щеше да запомни тази малка сцена и ще мисли за нея, можеш да го усетиш.
- Ти имаш ли деца? - попита тя и знаех какво идва.
- Не.
- Тогава какво право имаш да ми казваш как да отглеждам моите? - Тя беше ядосана сега, изправяйки се малко и махаше сълзите от лицето си с ядосано движение.
Седейки така беше по - висока, отколкото мен коленичила. Погледнах в ядосаните й очи и казах истината.
- Бях на осем когато майка ми умря и баща ми не можеше да се справи с това. Получихме телефонно обаждане от полицията, която ни каза че е мъртва. Баща ми изпусна телефона и се зазяпа в стената, не плачеше просто чакаше. Той пое ръката ми и вървяхме няколко блока до къщата на баба ми, ридаеше и ме водеше за ръка. По времето по което стигнахме до къщата на баба се беше събрала тълпа съседи, всички питаха какво не е наред. Аз бях тази, която се обърна към съседите и каза: „Майка ми е мъртва” Баща ми се беше свил със семейството си, а аз бях оставена сама, не утешена, казваща какво се е случило на съседите ни.
Дона ме гледаше и имаше нещо много близо до ужас в очите й.
- Съжалявам - каза тя, а гласът й беше изгубил гнева и станал по - мек.
- Не съжалявай за мен, Дона, бъди майка на дъщеря си. Дръж я силно. Тя се нуждае да я утешиш в момента. По - късно, когато си сама или с Тед, можеш да се разпаднеш, но моля те, но пред децата. Това важи и за Питър.
Тя го погледна, стоеше там, гледаше ни тя се изчерви, най - накрая засрамена. Тя кимаше малко прекалено бързо, тогава видимо се изпъна. Всъщност можеш да я видиш как се събира. Тя пое ръцете ми, стисна ги.
- Съжалявам за загубата ти и се извинявам за днес. Не съм много добра около насилие. Ако е инцидент, няма значение колко кръв има, аз съм добре, честно, но просто не мога да гледам насилие.
Дръпнах ръцете си нежно от нейните. Не бях сигурна, че й вярвам, но казах.
- Радвам се, че знам това, Дона. Ще доведа … Тед и Бека.
Тя кимна.
- Благодаря ти.
Изправих се и кимнах. Тръгнах през паркинга на там на където беше отишъл Едуард. Харесвах Дона по - малко сега, но знаех че Едуард трябва да се махне от това семейство. Дона не беше добра около насилие. Исусе, ако само знаеше кой, какво, взимаше в леглото си. Щеше да има истерия до края на живота си.
Едуард беше минал надолу по пътеката и застанал пред една от многото малки къщички. Всички имаха градина отпред, добре поддържана. Това ми напомняше на Калифорния, където всяка частица земя се използваше, защото земята е възнаграждение. Албакърки не изглеждаше толкова претъпкан, колкото претъпкани изглеждаха градините. Едуард все още държеше Бека, но тя гледаше към нещо което той й сочеше и имаше усмивка на лицето й. Напрежение, което не бях разбрала, че нося, падна от раменете ми. Когато се обърна, така че лицето й изцяло да е към мен, видях клонче от люляк да е закачен на една от плитките й. Светлото лилаво цвете не си отиваше с жълтите панделки и роклята, но хей, беше ужасно сладко.
Усмивката й леко повяхна, когато ме видя. Имаше много добър шанс за това, че няма да бъда един от любимите хора на Бека. Вероятно съм я изплашила. О, по дяволите. Едуард я остави долу и тръгнаха заедно към мен. Тя се усмихваше нагоре към него, стискайки ръката му леко. Той отвърна на усмивката й и изглеждаше истински. Дори и на мен ми изглеждаше истинско. Наистина можеш да му повярваш, че той е обожаван и обожаващ баща. Как, по дяволите, щяхме да го изкараме от това семейство, без да изплашим Бека? Питър щеше да се зарадва, ако Тед изчезне, а Дона … тя е пораснала. Бека не беше. По дяволите.