Школа за магии (Книга първа)
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Матекс“
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:
— Бях на Ханука — еврейски празник по случай прибирането на реколтата. Нещо като нашия Ден на благодарността.
Холис кимна. Бе чувал, че навремето Алеви е прекарал няколко месеца в руската еврейска общност в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Ето защо той говореше руски с московско — ленинградски акцент и бе навярно единственият човек в посолството, който можеше в действителност да мине за руснак дори и при едно по-щателно наблюдение. Холис смяташе, че от приятелите си в Брайтън Бийч Алеви бе разбрал за религиозните преследвания и бе научил и няколко имена за директен контакт в Москва. Така той бе пристигнал тук с много преимущества, каквито никой друг в посолството нямаше.
— Знаеш ли нещо за юдейската религия? — попита Алеви.
— Знам, че руснаците не си падат много по нея. Знам също, че религиозните обичаи могат да привлекат лесно вниманието на ония глупаци от КГБ.
— Да върви по дяволите негово превъзходителство.
После Алеви добави:
— Евреите тук са политически неблагонадеждни, така че с тях може да се дружи.
Холис се замисли върху иронията в това изказване. Навремето американските евреи също се смятаха за политически неблагонадеждни от ЦРУ. А сега Алеви бе главният шеф на ЦРУ в Москва отчасти и именно заради това, че е евреин. Как се променят времената.
Сякаш прочел мислите на Холис, Алеви каза:
— Еврейските дисиденти са нашата пета колона тук, Сам. Трябва да изграждаме все повече мостове за връзка с тяхната общност.
— Така ли? — Но Холис знаеше, че Алеви играе една много опасна игра: опасна, защото се бе превърнала в лична, без какъвто и да е гръб за прикритие и подкрепа. Някой ден Алеви щеше да се окаже сам с хапчето си цианид. Без да се усети, Холис каза нещо, за което бе мислил в избата на Павел: — Тези хора и без друго си имат достатъчно проблеми, Сет. Не е нужно да утежняваш положението им.
— Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.
— Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.
Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.
— Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? — повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.
— При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.
— А къде се намира гробът на Гогол?
— Кажи ми, та да ти кажа.
Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.
Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума — безизходност.
Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.
— Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.
— Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.
— Може би — каза Алеви, — но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?
— Наистина знаем.
— Да ги шибам тия скапани комунисти! — каза Алеви.
— Всички, всеки ден — допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.
Двата асансьора пристигнаха едновременно. Холис се качи в единия, а Алеви — в другия.
16.
Лиза Роудс вдигна слушалката на телефона в офиса си, набра кабинета на Холис и преди да чуе сигнала, затвори.
— Да върви по дяволите!
След това набра кабинета на Алеви и секретарката му я свърза с него.
— Ало, Ли…
— Да не си казал на Сам Холис да не ме закача?
— Не, не бих…
— Да не ме лъжеш?
— Не. Но откровено казано, не смятам, че е много добра идея да се обвър…
— Не се опитвай да се разпореждаш с живота ми, Сет.
— Просто се успокой.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Окей. Съжалявам.
— Чуй, ако те е излъгал… Както и да е, аз все още те обичам. Защо не поговорим за…
— Вече говорихме.
— Наистина трябва да съм ядосан. Какво се случи в онова село?
— Описала съм в доклада си.
— Лиза…
— Трябва да излизам. Дочуване, Сет. — И тя затвори. — Да вървят по дяволите всички мъже! — Погледна часовника си и видя, че е пет следобед. Наля си бърбън. Взе една статия и се опита да работи. След няколко минути в стаята влезе Кей Хофман и зае любимото си място на радиатора.
— А-а! Пробвала ли си някога да седиш тук?
Лиза не отговори и продължи да пише. Кей Хофман взе един брой на „Вашингтон пост“ и започна да го прелиства, после погледна Лиза.
— Добре ли си?
— Да.
— Да не си неразположена?
— Не.
Лиза изтри един ред от напечатания лист. Замисли се върху работата си в Информационната агенция на Съединените щати. Пишеше статии за пресата, но едновременно с това бе и чужд поданик русофил, отговарящ за културните събития тук. Уреждаше пътуванията до Щатите на съветски културни мисии. Те изпращаха там своя „Болшой театър“, а Щатите изпратиха тук „Ван Хален“.
Лиза Роудс обичаше да чете руска поезия в оригинал и особено й харесваше Пастернак. Имаше слабост към иконите, обожаваше руския балет, традиционната руска кухня и руския фолклор. Вярваше, че разбира мистицизма в руската душа — оная неразделна връзка между руската раса, руската земя и православната църква. А откакто посети Яблоня, тя смяташе, че усеща още по-силно руския дух в себе си.
Понякога се възприемаше като тънък въжен мост между две огромни железни конструкции. Но ако американците и руснаците бяха решени да не се разбират, то това си бе техен проблем. Някой ден те можеше и да хвърлят себе си и целия свят в небитието. Тогава и двете култури щяха да се изравнят.
Написа още няколко реда от статията си. Обикновено подготвяше два материала — един за Америка и един на руски, за съветската информационна агенция ТАСС. Агенцията използваше това, което й бе необходимо, без да посочва източника. Поне в това отношение съветската и американската преса си приличаха. Тя вдигна очи към Кей.
— Кого трябва да ухажвам — „Ван Хален“ или публиката?
Кей вдигна глава от вестника.
— О… все още ли работиш върху това? Трябва да е готово за днес. Просто се превъзнасяй.
— На теб кой ти дава заповедите?
— Аз не получавам заповеди, Лиза. Само указания.
— От кого?
— От много високо.
— Някой ден ще започна да пиша каквото си искам. Ще пиша точно това, което съм видяла тук.
— Да, някой ден. Но сега пиши това, което ти казват.
— Точно така са казали и на някой апаратчик от ТАСС снощи.
— Сигурно. Но ние няма да те разстреляме, ако не направиш това, което ти нареждаме. Така че не се опитвай да ми кажеш, че сме същите като тях.
— Не, исках да кажа, че има още нещо… Цялото това увлечение на руската младеж по културата на Запада. Всички на концерта бяха облечени с дънки. Крещяха на английски: „Super! Beautiful, baby.“ Всичко беше… — Лиза се замисли за момент. — Всичко беше някак неестествено. Това дали не бе революция?
Кей Хофман задържа погледа си върху нея.
— Дори и да е било, няма да го опишеш.
Лиза отново се залови за статията, а Кей за вестника.