Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Классические детективы » Школа за магии (Книга първа)
Школа за магии (Книга първа) - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Школа за магии (Книга първа)

Электронная книга - «Школа за магии (Книга първа)». Краткое содержание книги:

На безлюден път някъде дълбоко в Русия американски турист се натъква на необикновен беглец — бивш американски военнопленник, който разкрива потресаващата тайна за един неподозиран свят. Това е „Школата за магии“ — чудовищна конспирация на КГБ, насочена срещу сърцето на Америка.
1 ... 39 40 41 42 43 44 45 46 47 ... 90
Перейти на страницу:

— Не се опитвай да ме изплашиш. Имам и трета възможност — германците. Така че сега изборът е единствено твой.

— Ще говоря с моите хора. Не че не искаме, но е доста опасно. За тебе, имам предвид.

В действителност, помисли Холис, по-скоро наистина не искат. Някои политици много харесваха информатори от висок ранг, но за хората от разузнаването един доброволен информатор съобщава същите неща на КГБ, както и един заловен шпионин, а именно, че всичко, което е минало през бюрото му, е минало и през ръцете на врага. Суриков трябва или да продължи да шпионира за него, или просто да се оттегли и да си затваря устата. Но тъй като той май не бе склонен да приеме нито едното, нито другото, Холис смяташе, че Суриков има нужда просто от една автомобилна катастрофа. Но това не му беше много по вкуса и той се надяваше, че би могъл да измисли нещо по-подходящо.

— Ще го обмислим. Помисли и ти. Западът съвсем не е това, което всички тук си представяте и превъзнасяте.

— Не ме занасяй, полковник. — Суриков запали поредната трета или четвърта цигара от предишната.

Холис извади брой на вестник „Правда“ от куфарчето си. Доста добре можеше да чете на съвременен руски — бюрократичен, журналистически, комунистически руски. Но имаше проблеми с Чехов, Гогол, Толстой и другите класици и той смяташе, че един ден с радост би изучавал езика на тези писатели, ако живее достатъчно дълго, за да седи в люлеещ се стол с Толстой в ръка.

Погледна крадешком към Суриков, който като че ли наистина четеше своята „Правда“ — органа на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз. Четеше и вярваше в написаното, а в същото време в мислите и убежденията си се разкъсваше по някакъв чудовищен начин. Тези хора, реши Холис, са безнадеждни. Безнадеждни, когато са си тук — в страната, детински наивни и озадачени, когато ги измъкнеш оттук и им дадеш първия брой на „Вашингтон пост“ или лондонския „Таймс“. Холис бързо плъзна поглед по едно от заглавията: „Афганистан се бори и строи. Съветско — афганистанските политически и икономически връзки, които водят началото си още от времето на Вл. И. Ленин, имат дълга история и са ярък пример за добросъседски отношения“ — зачете се той.

Отново погледна Суриков. Цял живот мозъкът на тоя човек е бил захранван с празни калории и никак не бе чудно, че интелектът му е недохранен. Осъзна, че трябва много внимателно да се отнася с него.

— Сигурно добре съзнаваш, полковник, че ако ти дам това, което искаш, нито ти, нито аз трябва да оставаме в Русия след това — каза Суриков.

— Наистина ли?

Холис си припомни кога за пръв път срещна генерал Суриков. Той се бе обърнал директно към него преди година на прием на югославския посланик по случай Деня на независимостта на Югославия. „Полковник Холис, казвам се Валентин Суриков“ — му бе казал Суриков на английски. Беше с униформа на генерал от военновъздушните сили на Съветския съюз, така че Холис му отвърна според военния етикет: „За мен е удоволствие да се запознаем, генерале.“

„Бих желал да предоставям тайна информация на вашето правителство. Предайте на този, който се занимава с подобни въпроси, че можем да се срещнем на приема на финландския посланик следващата седмица“ — бе продължил спокойно Суриков и после се бе оттеглил.

На приема във финландското посолство отиде самият Холис.

Сега, година по-късно, тук — на площад „Дзержински“, Холис бе съгласен със Суриков, че двамата са почти в края на опасната си връзка.

Суриков надникна над вестника към група мъже, които излизаха от „Лубянка“.

— Помоли ме за информация. Казах ти цената си — каза той.

Холис също забеляза мъжете пред главното управление на КГБ. Бяха шестима, говореха и ръкомахаха. Изглеждат в добро настроение, помисли Холис. А и защо да не са? Та те са полицаите в една полицейска държава.

Суриков започваше да става нетърпелив. Много тихо — толкова тихо, че Холис едва го чу — той каза:

— Ако знаеш поне малко за онова, което е при Бородино, ти е съвсем ясно, че да ме измъкнеш оттук, е прекалено ниска цена за информацията, която ми искаш. — После добави един от любимите си, добре заучени американски идиоми: — Когато разбереш, ще ти се съберат очите от изумление.

Холис се усмихна зад вестника. Очите му отново се насочиха към „Лубянка“ — красива осеметажна сграда в италиански стил. Първите два етажа бяха от сив гранит, а горните — с циментова мазилка, боядисана в онова дрисливо жълто, което руснаците много обичат. Бе една от малкото сгради в Москва с чисти прозорци. През тях на слабото флуоресцентно осветление се виждаха хората на работните им места.

Винаги го бе изумявало местоположението на КГБ — точно в сърцето на Москва, на педя разстояние от магазина за детски играчки, сред площад, откъдето десетки хора го виждаха всекидневно. В него са измъчвани и разстрелвани хиляди съветски граждани, и московчани го ненавиждаха. Въпреки това нито КГБ, нито съветското правителство имаха благоразумието да преместят управлението някъде другаде и то се издигаше тук като паметник на човешката бруталност. Може би неслучайно. Сградата наистина служеше за назидание. Всеки път, когато Холис минеше покрай нея, си мислеше, че не трябва да върши неща, които биха го тикнали там.

— Познаваш ли някакъв полковник от КГБ на име Буров? — попита Холис, отмествайки поглед от сградата.

— Навярно да.

Холис се загледа в шестимата мъже, които се разделиха и тръгнаха в различни посоки. Четиримата се запътиха към тях.

— Достатъчно се задържахме тук. Следващата неделя в един часа ще бъда на гроба на Гогол — изправи се генералът.

Както обикновено Суриков избра такова място, че Холис трябваше дълго да се рови в пътеводителя си.

— Не. Утре, генерале.

— В неделя, полковник. Нужно ми е време.

— Добре. А резервен вариант за срещата?

— Няма да има такъв. При гроба на Гогол. В неделя, в един часа следобед. Ще ми кажеш как смяташ да ме прехвърлиш на Запад, а аз ще ти дам едната половина от информацията. Другата половина ще получиш, когато стигна в Лондон.

Суриков пъхна вестника под мишница и взе куфарчето си. Бързаше да тръгне, но застина на място, защото четиримата от КГБ ги приближиха. Погледнаха към Холис и Суриков с вещия поглед на крадци, които се оглеждат за лесна плячка. Забавиха ход, после отминаха.

Холис забеляза, че Суриков пребледня като платно, обърна се и без да каже нито дума повече, прекоси площада.

Самият той остана в очакване да се появи някой духовен побратим на Феликс Дзержински и да го арестува, но нищо такова не се случи. Животът продължаваше — „престъпниците“ Холис и Суриков за пореден път бяха изиграли органите на държавна сигурност точно под носа им.

Имаше случаи, когато Холис се питаше струва ли си заради тая игра да рискува живота си. Но този път помисли за Грегъри Фишър, с който бе свършено, за живота на майор Джак Додсън, който висеше на косъм. Помисли за Ърни Симс и за хилядите други военни летци, които семействата им и американците смятаха за загинали. Дали пък, ако си свърши работата както трябва, не би могъл да ги върне отново по домовете им?

Холис гледаше след Суриков, докато той изчезна сред тълпата, обсадила „Детский мир“. Не, разсъждаваше Сам Холис, не харесвам генерал Валентин Суриков, въпреки че не знам защо точно.

Вече бе разбрал, че генералът не трябва да се подценява. Допускаше, че мотивите за измяната на Суриков не са користни — Суриков никога не бе поискал дори една рубла, долар или франк в някоя швейцарска банка. Нито пък бе досаждал на Холис за разни стоки от магазините на американското посолство. Но мотивите му не бяха и благородни. Той не бе сменил идеологията си. Суриков бе признал, че с нищо не бе засегнат от системата — никой от семейството му не е бил в лагер, нито пък изселван. Нещо повече, генерал Суриков не трябваше да се реди на опашките пред „Детский мир“, за да купува играчки на внуците си. Единственото неудобство за него бе, че трябва да си проправя път сред простолюдието по пътя към хотел „Берлин“, закъдето бе тръгнал, за да си хапне съвсем прилично. Суриков бе част от комунистическата аристокрация — тъй наречената номенклатура, за която има специални магазини и служба „Доставка по домовете“; номенклатура, която е възмутително лицемерна и се ползва с привилегии, непознати дори и в страните с най-големи класови различия на Запад.

1 ... 39 40 41 42 43 44 45 46 47 ... 90
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)