Школа за магии (Книга първа)

— Исках да ти се обадя през последните два дни…

— Остави, Сам. Стъпка по стъпка. И без друго бях потънала до гуша в работа. Идеята да вечеряме заедно е чудесна. Благодаря ти.

— Моля. — Той хвана ръката й и я придърпа към себе си. — И все пак, мисля, че ти дължа някакво обяснение. Просто ме изслушай. Преди да тръгнем за Можайск, ти казах, че ще бъде опасно. Сега знаеш какво имах предвид. Вече всеки ден за нас е пълен с опасности, всеки път, когато излизаме през тая врата. Тая вечер няма просто да вечеряме заедно… Искам да знам можеш ли да се обвържеш с мен и с това, което правя?

— Таксито ни чака.

Хванати за ръка, те излязоха на улицата. Американските войници ги поздравиха, а съветските полицаи ги изгледаха враждебно. Наблюдателите на посолството от КГБ, които седяха в чайките, оставиха вестниците и взеха биноклите.

Холис видя две таксита, спрели до бордюра. По принцип московските таксита не чакат никъде никого, но западните посолства правят изключение. Холис си избра бялата лада, качиха се и той каза на шофьора:

— За Лефортово.

Шофьорът се ококори насреща му.

Холис обясни на руски:

— До ресторанта, не до затвора. Намира се на не знам си коя там червена улица. Това не е ли достатъчно?

Лиза се засмя. Шофьорът потегли.

— Знам къде е.

Холис се обърна назад и видя, че една от чайките направи обратен завой и тръгна след тях. Лиза попита Холис:

— Лефортово име на ресторант ли е?

— Да.

— Никога не съм го чувала. Това да не би да е онова свърталище на КГБ, където ми обеща да ме заведеш?

— Точно така.

— Държавното бюро по наименованията не е правило проучване на общественото мнение, но това име е отблъскващо. Като Лубянка или Дахау.

— Те не преследват туристи.

— Това ще бъде истинско приключение. Ти си много по-забавен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря.

Шофьорът се намеси в разговора им, както обичат да правят всички таксиметрови шофьори в Москва:

— Говорите ли руски?

— Малко.

— Защо не си изберете някой друг ресторант?

— Защо?

— Този не е хубав.

— Защо не е?

— Твърде много ченгета го посещават. Никой друг не ходи там.

— Искате да кажете, от КГБ?

Шофьорът не отговори. Запали си цигара и таксито се изпълни с лютив дим.

— Ако ми дадете два долара, ще изключа брояча.

— Не мога да ви дам долари.

— Нямате ли дъвка, червило или цигари?

Лиза затършува из чантата си.

— Ето едно червило за жена ви.

— За гаджето. Жена ми получава заплатата ми. Благодаря.

Лиза се обърна към Холис на английски:

— Всички мъже са прасета.

— Знам.

— И двамата говорите много добре руски. Шпиони ли сте? — попита шофьорът.

— Да — отговори Холис.

Мъжът се изсмя. Той сви по Булеварда на ентусиастите и насочи автомобила на изток към предградието Лефортово.

— Движението става все по-трудно с всеки изминат ден.

Холис не забелязваше да има много движение.

— Знаете ли, че Вашингтон и Москва обсъждат среща на най-високо равнище през януари? — попита той.

— Да, четох за това.

— Какво ви е мнението?

Шофьорът се огледа, сякаш искаше да се убеди, че в таксито няма никой друг, освен тях, после отговори:

— Това го обсъждат цели четиридесет години. Ако искаха мир, да са го постигнали досега.

Холис слушаше, докато шофьорът излагаше несвързаните си възгледи по световните проблеми. Той знаеше мнението на съветските дипломати, но едно случайно интервю с някой Иван от улицата му беше от голяма полза.

Шофьорът зави по улица „Курсант“. Минаха покрай зловещите постройки на затвора „Лефортово“ и таксито спря пред една модерна сграда от стъкло и алуминий. Таксиметраджията заключи:

— Ето защо трябва да се съюзим, преди ония чернокожи маймуни и жълти магарета да ни завладеят, ние ще се избием, а те ще станат господари на света. Предайте това на вашия президент.

— Непременно.

— Наистина ли искате да влезете там?

— Да.

Холис му подаде пет рубли и му каза да задържи рестото. Шофьорът не възрази. Холис знаеше, че преди около десетина години таксиметровите шофьори стриктно са спазвали забраната да не приемат бакшиш. Но вече никой не взимаше тая забрана насериозно. От две години насам не бе чувал обръщението „другарю“. Гордостта и пламенността бяха изчезнали и всички гледаха да се издигнат или да се облагодетелстват. Църквите бяха претъпкани, членуването в партията не ставаше по задължение, а броят на самоубийствата се увеличаваше. Средната раждаемост спадаше и употребата на алкохол растеше въпреки пропагандата против алкохолизма. Русия си оставаше нация втора категория, но имаше първокласно оръжие и тайна полиция от световна класа.

Холис и Лиза се отправиха към входа на ресторанта.

— Тоя човек говореше също като таксиметровия шофьор, който ме вози за последен път в Ню Йорк — каза Лиза.

— Бог да благослови пролетариата. Довели са ги до просешка тояга.

Лиза се обърна и огледа улицата.

— Никога не съм идвала в тоя район на града. Тук е тъмно и зловещо.

— В това се крие част от чара му.

Тя се загледа в затвора на КГБ отвъд улицата. Забеляза спряла кола с неизключен мотор.

— Онова нашата любима чайка ли е?

— Възможно е. В една страна, където има всичко на всичко само четири модела коли, повечето от които са черни, е трудно човек да разбере дали го следят.