Избрани творби, том I
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Юлзари
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби, том I». Краткое содержание книги:
Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.
Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.
— Има ли нещо вярно в това, което разправят хората? — попита тя.
— Много неща се разправят.
— За вдовицата Монтиел — уточни Нора де Хакоб. — Казват, че се побъркала.
— За мене тя отдавна си е побъркана — каза господин Бенхамин. И добави с известно разочарование: — Така е, тази сутрин тя се опита да се хвърли от балкона.
Масата, която изцяло се виждаше от улицата, беше подредена — с по един прибор във всеки край. „Божие наказание“ — каза Нора де Хакоб и плесна с ръце, за да поднесат обяда. Тя взе и електрическия вентилатор в трапезарията.
— От сутринта къщата е пълна с народ — каза господин Бенхамин.
— Добра възможност човек да я зърне отвътре — рече Нора де Хакоб.
Чернокожо момиче, с пълна с червени възелчета глава, сложи врящата супа на масата. Миризма на пиле изпълни трапезарията и горещината стана нетърпима. Господин Бенхамин нагласи салфетката на врата си и рече „наздраве“. Опита се да хапне от врящата лъжица.
— Духай и не бъди глупак — каза тя нетърпеливо. — И си свали сакото. С твоите скрупули да не влизаш в къщата при затворени прозорци ще ни умориш от жега.
— Сега това е по-наложително от всякога — каза той. — Никой не може да каже, че не е видял от улицата всяко мое движение, докато съм в къщата ти.
Тя разкри блестящата си изкуствена усмивка с венци от червен восък за запечатване на документи. „Не ставай смешен — възкликна. — Колкото до мене, могат да казват каквото си щат.“ Когато вече можеше да яде от супата, тя продължи да говори в промеждутъците:
— Бих се загрижила наистина за това какво ще кажат за Моника — заключи, имайки пред вид петнадесетгодишната си дъщеря, която не се бе връщала за ваканция, откакто бе отишла в колежа. — Но за мене не могат да кажат нищо освен това, което всички знаят.
Господин Бенхамин този път не й отправи обичайната си неодобрителна усмивка. Ядяха супата си мълчаливо, разделени от двуметровата дължина на масата — най-късото разстояние, което той някога си бе позволявал, особено пред хора. Преди двадесет години, когато тя беше в колежа, той й пишеше дълги, пълни с условности писма, на които тя отговаряше с пламенни бележчици. През една ваканция, по време на разходка из полето, Нестор Хакоб — съвсем пиян, я завлече за косата до един ъгъл в задния двор и й се обясни без алтернативи: „Ако не се ожениш за мене, ще ти тегля куршума.“ Ожениха се в края на ваканцията. Десет години по-късно се бяха разделили.
— Все пак — каза господин Бенхамин — не бива със затворени врати да се възбужда въображението на хората.
Той се изправи веднага след кафето. „Отивам си — рече. — Мина сигурно се е отчаяла.“ Когато беше до вратата и си слагаше шапката, той възкликна:
— Тази къща е истинска пещ.
— Нали и аз това ти казвам — каза тя.
Почака на крайния прозорец, докато той се отдалечи, и й помаха с ръка, сякаш я благославяше. После отнесе вентилатора в спалнята, затвори вратата и се съблече съвсем гола. Накрая, както всеки ден след обяда, тя отиде в съседната баня и седна на клозетната чиния, сама с тайната си.
Четири пъти на ден тя виждаше как Нестор Хакоб минава покрай къщата. Всички знаеха, че живее с друга жена, че има четири деца от нея и бе считан за примерен баща. Няколко пъти през последните години той бе минавал с децата покрай къщата, но никога с жената. Тя го бе видяла да слабее, да остарява и пребледнява и да се превръща в чужд човек, чиято някогашна интимност й изглеждаше невероятна. Понякога, по време на самотните следобедни дремки, тя отново го бе желала по един невъзможен начин — не такъв, какъвто минаваше край къщата, а какъвто беше още преди да се роди Моника, когато неговата кратка и скучна любов още не й беше станала непоносима.
Съдията Аркадио спа до обяд. Така че узна за наредбата чак след като стигна в канцеларията. Секретарят му, напротив, бе под пара още от осем сутринта, когато кметът го бе помолил да препише наредбата.
— Все пак — размисли съдията Аркадио, след като се осведоми за подробностите — доста драстично е написана. Но беше необходимо.
— Това си е все същата наредба.
— Така е — съгласи се съдията. — Но нещата се промениха, и изразите също трябва да се променят. Хората сигурно са се уплашили.
Все пак, както установи по-късно, докато играеше на карти в салона за билярд, не страхът беше преобладаващото чувство. Беше по-скоро някакво усещане за колективна победа, предизвикана от потвърждението на това, което бе в съзнанието на всички — нищо не се бе променило. Когато напускаше салона за билярд, съдията Аркадио не можа да избегне кмета.