Сянката на вятъра

— Веднага щом Пабло отбие военната си служба.

— Сигурно просто нямаш търпение — казах аз, долавяйки злобничка нотка в гласа си — един нагъл тон, който и сам не знаех откъде се взе.

— Все ми е едно, наистина. Семейството му има имоти там, две корабостроителници, и Пабло ще отговаря за едната. Много умее да ръководи, просто има дарба за това.

— То си му личи.

Беа се насили да се усмихне.

— Пък и вече съм й се нагледала на Барселона, след толкова години…

Зърнах в погледа й тъга и умора.

— Чувал съм, че Ел Ферол е пленителен град, кипящ от живот. А за морските дарове разправят, че били направо приказни, особено морските паяци.

Беа въздъхна и поклати глава. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче от яд, ако не беше прекалено горда. Вместо това се засмя невъзмутимо.

— Десет години минаха, а на теб все още ти е приятно да ме обиждаш, а, Даниел? Хайде, давай, не спирай дотук. Моя е вината, задето си помислих, че все пак бихме могли да бъдем приятели или поне да се преструваме на такива, но явно аз не струвам колкото брат ми. Извинявай, задето само ти изгубих времето.

Тя се обърна и тръгна по коридора, който водеше към библиотеката. Видях я да се отдалечава, прекосявайки белите и черни плочки, а сянката й пресичаше завесите от светлина, които падаха от прозорците на галерията.

— Беа, почакай.

Хукнах след нея, като направо се проклинах. Улових я за ръката и я спрях по средата на коридора. Тя ми хвърли изпепеляващ поглед.

— Ти ме извини. Ала грешиш, вината не е твоя, а моя. Аз не струвам колкото брат ти или теб. И ако съм те обидил, то е само от ревност към тоя идиот, годеника ти, и защото се вбесявам при мисълта, че някой като теб би го последвал в Ел Ферол или в Конго, което е все тая.

— Даниел…

— Грешиш за мен, защото наистина можем да бъдем приятели, ако ми позволиш да опитам — сега, когато знаеш колко малко струвам. Грешиш и за Барселона. Може да си мислиш, че си я опознала достатъчно, ала аз ти гарантирам, че не е така, и ще ти го докажа, стига да ми дадеш възможност.

Видях как лицето й се озари от усмивка и една бавна, безмълвна сълза се стече по бузата й.

— Дано да си прав — рече. — Ако ли не, ще кажа на брат ми и той ще ти откъсне главата като тапа.

Протегнах й ръка.

— Изглежда справедливо. Е, приятели ли сме?

Тя ми подаде своята.

— По кое време свършват лекциите ти в петък? — попитах аз.

Поколеба се за миг.

— В пет часа.

— Ще те чакам в двора точно в пет и преди да мръкне, ще ти кажа, че в Барселона има нещо, което още не си видяла, и че не можеш да отидеш в Ел Ферол с тоя кретен. Изобщо не мога да повярвам, че го обичаш, и ако тръгнеш с него, градът все ще те преследва и ще умреш от мъка.

— Изглеждаш много сигурен в себе си, Даниел.

Аз, който никога не бях сигурен дори колко е часът, кимнах с убеждението на невежия. Останах там, загледан в силуета й, който се отдалечаваше по безкрайния коридор, докато накрая се стопи в здрача, и се запитах какво всъщност съм направил.