Кралят

– Само най-добрата. „Научната диета на Хил“.

– Открий какво се съдържа в нея и след това искам всичко да бъде приготвяно на ръка. Отсега нататък няма да бъде хранен от пакети.

Одобрение разцъфна в гласа на стария доген:

– Сигурен съм, че господарят Бу ще оцени специалния ви интерес.

– Изобщо не се интересувам от тази космата топка.

Раздразнен до краен предел на себе си и на всички други на планетата, Ай Ем се изнесе не само от кухнята, но и от имението. Тъкмо навреме. Слънцето бе залязло и светлината се отцеждаше от небето.

Той обичаше нощта и сега спря и вдъхна дълбоко, така че синусите му запяха от студения зимен въздух. Ако беше свободен, ако не беше прикован към брат си и пленничеството, на което родителите им бяха обрекли Трез, щеше да си избере толкова различно съществуване. Щеше да отиде някъде на запад и да заживее във ферма, далеч от всички.

Не беше само това, че по природа обичаше усамотението. Не откриваше никаква стойност там, където мнозина други го правеха. Според него светът не се нуждаеше от нов модел айфон, по-бърз интернет или двайсет и седем разновидности на риалити формата „Истински съпруги“. Кой, по дяволите, го беше грижа дали съседът му има по-голяма къща/кола/лодка/каравана/косачка? Защо трябва да ти е гадно, че някой има по-хубав часовник/пръстен/мобилен/телевизор/лотариен билет? А за маратонките най-добре изобщо да не говорим. Всичко по последен писък на модата. Реклами за грим, личните драми на кинозвездите, вманиачени домакини, които пазаруваха до припадък по интернет, плиткоумни човешки търтеи, които вярваха на всичко, с което проповедниците им ги тъпчеха.

И не, не бяха само хората, които се хващаха на всичко това.

Вампирите с нищо не бяха по-добри. Те просто прикриваха кравешкия си манталитет с чувството си на превъзходство над двукраките плъхове. Толкова много от тях подчиняваха истинската си същност на повелите на това, което им казваха, че трябва да искат, да се нуждаят, да търсят, да придобият.

От друга страна, ето че и той не бе успял да се разграничи от драмата на брат си, така че едва ли имаше право…

Телефонът му иззвъня и той го извади от джоба си. Знаеше кой се обажда още преди да е погледнал екрана; прие повикването и поднесе апарата до ухото си.

Мъничката част в него, която се бе събудила за живот, отново умря в гърдите му.

– Ваше Превъзходителство – поздрави той първосвещеника. – На какво дължа тази чест?

* * *

Докато крачеше напред-назад из кухнята, Асейл си погледна часовника. Обърна се пред умивалника. Върна се до бара. Пак си погледна часовника.

Ерик беше излязъл преди двайсет и една – не, двайсет и две  минути, а пътуването, на което бе изпратен, отнемаше не повече от двайсет и пет минути.

Сърцето на Асейл се блъскаше в гърдите му. Имаше план за вечерта и тази първа част беше от също толкова жизненоважно значение, колкото и последната.

Извади телефона си и набра един номер…

Двойното пиукане, което се разнесе, говореше, че в гаража влиза кола.