Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
– Съблекалните – изръмжа той, когато поеха по циментовия коридор.
Джордж, който познаваше или думата, или следтренировъчния ритуал, му помогна да се оправи по коридора, а лапите му тупкаха по голия под. Слава богу, че по това време тренировъчният център беше съвсем пуст. Последното, от което се нуждаеше, бе да срещне някого. Ала братята спяха и обширният подземен комплекс беше празен – залата за тренировки, стрелбището, класните стаи, плувният басейн с олимпийски размери, офисът, откъдето се ръководеше всичко, както и операционните зали и болничните стаи.
Макар че Пейн замалко щеше да бъде настанена в една от тях като пациент.
Мамка му.
Ръката, която Рот прокарваше по стената, напипа една врата и той спря.
– Искаш ли да изчакаш тук? – попита той Джордж.
Ако се съдеше по дрънченето на нашийника и тупането по пода, кучето явно реши да остане навън, както правеше обикновено – с тази негова дълга козина, определено не си падаше по горещите влажни помещения.
Рот пристъпи в съблекалните. Благодарение на акустиката и плочките не беше трудно да се ориентира с помощта на слуха си… и на навика. Пък и му беше по-лесно да се оправя сам на места, където бе прекарал много време, докато все още имаше някакво зрение.
Мамка му. Ами ако кучето не го беше спряло преди малко?
Облегна се тежко на влажната стена и отпусна глава. Исусе Христе. Разтърка лице и пред очите му се заредиха картини от онова, което би могло да се случи.
Стонът, надигнал се в гърлото му, отекна като корабна сирена. Сестрата на неговия брат. Воин, когото той уважаваше. Съсипана.
Задължен беше на кучето си. Както винаги.
Рот смъкна потника си, подгизнал от пот, и го пусна на пода, след което събу и спортните си шорти. Прокарвайки ръка по стената, той пое напред – разбра, че е достигнал помещението с душовете, по наклона на пода. Когато откри редицата с кранчетата за водата, под босите си крака усещаше гладките кръгли отвори на канала. Завъртя едно от кранчетата и след миг силна студена струя го блъсна право в лицето.
Господи, онзи пристъп на гняв! Взривоопасно усещане, което помнеше отпреди… и което изобщо не искаше обратно в живота си. Именно този адски пламък го бе поддържал през годините между убийството на родителите му и деня, в който Бет се появи в живота му. Мислеше, че завинаги се е отървал от него.
– По дяволите!
Затвори очи, подпря длани от двете страни на душа и остави мускулите на ръцете му да понесат тежестта на тялото му. От гадното настроение имаше чувството, че на главата си има перки на хеликоптер, които всеки миг ще отсекат черепа от останалата част на тялото му.
Проклятие.
Никога досега не бе мислил за това, ала за онези, които бяха с всичкия си, „лудостта“ бе теоретично понятие; обида, която да лепнеш на някого, когото не уважаваш; описание на неподходящо държание.
Застанал под душа, Рот си даде сметка, че истинската лудост няма нищо общо с това, хормоните ти да се поразвихрят, преди да ти дойде, да ти падне кръвната захар или да се напиеш до забрава и да обърнеш някоя хотелска стая с краката нагоре, преди да се отрежеш. Не беше да караш като луд, да обереш банка или да си изкараш яда на някой неодушевен предмет.
Не, истинската лудост бе светът да се отдръпне от теб; беше все едно някой да манипулира сетивата и съзнанието ти като с видеокамера – изведнъж образът на онова, което става вътре в теб, се увеличава многократно и всичко друго – онзи, когото обичаш, работата, приятелите, здравето ти – не просто се отдалечават, а престават да съществуват.
А най-страшно бе, когато с единия крак се озовеш стъпил в реалността, а с другия – в това лично твое чистилище… и усещаш как реалността постепенно ти се изплъзва…
Изневиделица равновесието му отиде по дяволите, светът се наклони дотам, че той не бе сигурен дали бе паднал назад, или не. Ала след това усети острие под брадичката си и осъзна, че някой го беше сграбчил за косата.
– В този миг – изсъска глас в ухото му – знаем две неща. Ала само едно от тях може да промени всичко.
9
Тази мигрена беше от тежките.
Когато Ай Ем открехна вратата на стаята на брат си, въздухът бе така пропит със страданието на горкото копеле, че му беше трудно да диша… и дори да вижда добре.
Но разбира се, вътре, така или иначе, цареше мрак.
– Трез?
Стонът, долетял в отговор, бе нещо средно между ранено животно и гърло, раздрано от повръщане. Ай Ем вдигна ръка, така че светлината, струяща зад него, огря китката му, и изруга. Досега брат му би трябвало да е започнал да се съвзема, а тялото му да си е пробило път със зъби и нокти навън от ямата на болката, която го беше погълнала.