Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
Пленниците го гледаха със смесица от слисване и ужас.
— Не знаем нищо за някакви бижута, нито за човек на име Салгадо — каза по-възрастният мъж.
Фумеро кимна с известна досада. Бавно местеше поглед ту към един, ту към друг от тримата заловени, сякаш можеше да прочете мислите им и ги намираше за отегчителни. След кратко колебание си избра жената и притегли стола си до нея, оставяйки едва няколко педи разстояние. Тя трепереше.
— Остави я на мира, копеле — изплю другият мъж, който бе по-млад. — Само да си я пипнал, кълна се, че ще те убия.
Фумеро се усмихна печално.
— Приятелката ти е много хубава.
Навас, офицерът, оставен на пост пред вратата на кабината, усети, че дрехите му са прогизнали от студена пот. Стараеше се да не обръща внимание на писъците, които долитаха отвътре, и когато колегите му, застанали при портата на фабриката, го погледнаха крадешком, той само поклати глава.
Никой не размени нито дума. Фумеро бе прекарал в кабината около половин час, когато вратата се отвори зад гърба на Навас. Той се отдръпна, като избягваше да гледа влажните петна по черните дрехи на инспектора. Фумеро бавно тръгна към портите, а Навас само надникна в кабината и побърза да затвори вратата й, като се опитваше да не повърне. По знак от Фумеро двама от мъжете се приближиха, носейки два бидона с бензин, с който поляха стените на кабината и земята наоколо. Не останаха да гледат как гори.
Когато се върнаха при колата, инспекторът ги чакаше, седнал отпред на пасажерското място. Потеглиха мълчаливо, докато над руините на старата фабрика се издигаше стълб от дим и пламъци, оставяйки следа от пепел, която вятърът разнасяше. Фумеро отвори прозорчето на колата и извади ръката си навън, протегнал длан към студения, влажен въздух. По пръстите му имаше кръв. Навас шофираше, вторачен пред себе си, въпреки че очите му виждаха само умолителния поглед, който му бе отправила младата жена, все още жива, преди той да затвори вратата. Забеляза, че Фумеро го наблюдава, и стисна здраво волана, за да скрие треперенето си.
На тротоара няколко дрипави дечурлига гледаха как колата минава покрай тях. Едно момченце, имитирайки формата на пистолет с пръстите си, се престори, че стреля по нея. Фумеро се усмихна и му отговори със същия жест. Миг по-късно колата се изгуби сред плетеницата от улички, които обграждаха джунглата от комини и складове, сякаш никога не се бе мяркала там.
2
Фермин бълнува седем дни в бараката. Никаква влажна кърпа не бе в състояние да укроти треската му; никакъв мехлем не можеше да облекчи болката, която го разкъсваше отвътре. Местните старици, които често се редуваха да се грижат за него и да му дават разни илачи с надеждата да го върнат към живота, казваха, че странникът носи демон в себе си — демона на угризенията, и че душата му иска да избяга до края на тунела и да почива в непрогледната празнота.
На седмия ден мъжът, когото всички наричаха Армандо и чиято власт в това гето отстъпваше мъничко само на Божията, отиде в бараката и седна до болния. Огледа раните му, повдигна клепачите му с пръсти и прочете тайните, изписани в разширените зеници. Стариците, които се грижеха за непознатия, се бяха събрали в кръг зад гърба му и чакаха в почтително мълчание. След малко Армандо кимна сякаш на себе си и излезе. Двама младежи, които чакаха на вратата, го последваха до разпенената линия на брега, където се разбиваха вълните, и изслушаха внимателно указанията му. Армандо ги изпрати с поглед и остана там, седнал върху останките на една рибарска гемия, разбита от бурите, която бе заседнала между брега и чистилището.
Той си запали една къса пура и запуши с наслада под утринния бриз. Докато пушеше и умуваше какво трябва да направи, извади една страница от „Ла Вангуардия“, която носеше в джоба си вече дни наред. Там, сгушено между реклами на корсети и обяви за най-новите представления в „Паралело“, се мъдреше кратко известие за бягството на затворник от крепостта Монжуик. Текстът се отличаваше със сухия стил на статиите, които повтарят дума по дума някое официално комюнике. Единствената волност, която си бе позволил журналистът, бе послесловът, където се твърдеше, че до този момент никой не бил успял да избяга от непристъпната крепост.
Армандо вдигна очи към възвишението Монжуик, което се възправяше на юг. Крепостта с назъбените си кули, които се подаваха сред мъглата, сякаш се рееше над Барселона. Той се усмихна горчиво, запали статията с пурата си и я загледа как се разпада на пепел под ветреца. Както винаги, вестниците избягваха истината, сякаш животът им зависеше от това, и навярно имаха основание. Всичко в това известие вонеше на полуистини и спестени подробности. Сред тях бе и твърдението, че никой не бил успял да избяга от затвора Монжуик. Макар че в случая вестникът може би имаше право, защото той, мъжът, когото наричаха Армандо, бе реална личност само в невидимия свят на бедните и париите. Има епохи и места, в които да си никой е по-почтено, отколкото да си някой.