Затворникът на рая
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: El cementerio de los libros olvidados #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786191521012
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Затворникът на рая». Краткое содержание книги:
— Номер тринайсет.
— Ваши ли бяха онези кръстове, надраскани на стената?
— За разлика от вас, Фермин, аз съм набожен, но вече нямам вяра.
Същата привечер никой не възпря Фермин да си тръгне, нито пък се сбогува с него. Потегли към улиците на една Барселона, която миришеше на електричество — поредният невидим човек. Видя в далечината кулите на Саграда Фамилия сред покров от червени облаци, които предвещаваха буря с библейски мащаби, и продължи да върви. Краката сами го отведоха до автобусната гара на улица „Трафалгар“. В джобовете на палтото, което Армандо му бе подарил, намери малко пари. Купи си билет за най-дългия преход, който можа да намери, и прекара нощта в автобуса, носейки се по пусти пътища под дъжда. На следващия ден направи същото и така, след няколко дни на преходи с влакове, среднощни автобуси или пеша, стигна до място с безименни улици и къщи без номера, където нищо и никой нямаше спомен за него.
Имаше сто длъжности и нито един приятел. Печелеше пари и ги похарчваше. Четеше книги, описващи един свят, в който той вече не вярваше. Захващаше се да пише писма, които не знаеше как да завърши. Живееше, борейки се със спомените и угризенията. Неведнъж заставаше на някой мост или на ръба на пропаст и гледаше спокойно бездната под себе си. В последния миг винаги се връщаше споменът за онова обещание и за погледа на Затворника на рая. След една година напусна стаята, която бе наел над някакъв бар, и без друг багаж освен един екземпляр от „Градът на прокълнатите“, намерен на битака — вероятно единствената от книгите на Мартин, спасила се от изгаряне, която Фермин бе чел дузина пъти — вървя два километра до железопътната гара и си купи билета, който го бе чакал през всички тези месеци.
— Еднопосочен за Барселона, моля.
Продавачът издаде билета и му го връчи с презрителен поглед.
— И с крак не бих стъпил там — рече той. — При ония шибани каталонци.
5
Барселона, 1941 г.
Свечеряваше се, когато Фермин слезе от влака на Френската гара. Локомотивът избълва облак от пара и сажди, който запълзя по перона, забулвайки нозете на пътниците, слизащи след дългото пътуване. Фермин се присъедини към безмълвното шествие към изхода — хора с износени дрехи, които влачеха куфари, овързани с ремъци, преждевременно състарени хора, понесли всичките си притежания в една бохча, деца с празни погледи и празни джобове.
Двама агенти от цивилната гвардия охраняваха изхода на перона. Фермин видя, че те шареха с поглед по пътниците и произволно спираха някои, за да им искат документите. Въпреки това продължи да върви по права линия към единия от тях. Когато ги деляха едва десетина метра, забеляза, че агентът го наблюдава. В романа на Мартин, книгата, която бе правила компания на Фермин през всички тези месеци, един от героите твърдеше, че най-добрият начин да обезоръжиш представителите на властта е да ги заговориш пръв, преди те да са се обърнали към теб. И тъй, вместо да чака агентът да го посочи, Фермин отиде право при него и го заговори спокойно:
— Добър вечер, шефе. Ще бъдете ли така любезен да ми кажете как да намеря хотел „Порвенир“? Разбрах, че е на Пласа Паласио, но почти не познавам града.
Цивилният гвардеец го оглеждаше мълчаливо, донякъде объркан. Колегата му се бе приближил, прикривайки десния му фланг.
— Ще трябва да попитате някого на изхода — рече той недружелюбно.
Фермин кимна вежливо.
— Така и ще направя. Простете за безпокойството.
Тъкмо се канеше да продължи към фоайето на гарата, когато другият агент го хвана за лакътя.
— Като излезете, Пласа Паласио се пада отляво. Срещу военния щаб.
— Много ви благодаря. Приятна вечер.
Агентът пусна ръката му и Фермин се отдалечи бавно, с отмерена крачка, докато не излезе във фоайето и оттам — на улицата.
Алено небе бе захлупило града. Барселона чернееше, изтъкана от тъмни, заострени силуети. Един полупразен трамвай се влачеше по линията си, хвърляйки мъжделива светлина по паважа. Фермин го изчака да премине, преди да пресече от другата страна. Докато прескачаше лъскавите релси, той се взря в далечината, където страните на Пасео Колон се сливаха, а възвишението Монжуик заедно с крепостта се издигаше над града. Сведе очи и тръгна по улица „Комерсио“ към пазара Борн. Улиците бяха пусти и студен бриз духаше в алеите. Фермин нямаше къде да отиде.
Спомни си какво му бе разказал Мартин: че преди години бил живял недалече от това място, в една голяма стара къща, погребана в тесния каньон от сенки на улица „Фласадерс“, до фабриката за шоколади „Маури“. Отправи се натам, но когато стигна, видя, че сградата и съседният имот са били бомбардирани по време на войната. Властите не се бяха потрудили да разчистят останките, тъй че съседите просто ги бяха струпали встрани от пътя, вероятно за да могат да минават по улицата, която бе по-тясна от коридорите в някои богаташки къщи.