Средиземноморският храст

Джордино кимна. Дори вежда не повдигна.

След минута двамата се срещнаха зад дълъг диван с висока облегалка, клекнаха отзад и надникнаха над него.

Без да се помръдва и без дума да изрече, Пит остана като закован за пода. Стоя така, както се стори на Джордино, цяла вечност и наблюдаваше като втрещен заспалата на дивана Тери. Но не беше цяла вечност, а само пет секунди, преди да предприеме действия.

Тери лежеше свита на кълбо, подпряла глава на страничната облегалка; косата й се спускаше почти до пода. Беше облечена с дълъг червен халат, през който леко прозираха двата розови кръга на гърдите й и тъмният триъгълник под корема й. Пит извади бързо носната си кърпа и я напъха в устата й, преди да се е събудила. После изпъна ръцете й нагоре, издърпа подгъва на халата върху главата й и така завърза на възел краищата му около ръцете й, че я направи напълно беззащитна. Тери се събуди напълно, но беше вече късно. Преди да разбере какво става, тя бе грубо метната върху рамото на Джордино и изнесена на ярката светлина навън.

— Ти май напълно откачи — измърмори Джордино, когато стигнаха стълбището. — Целият този труд, за да зяпаш някаква си играчка и да отмъкваш проститутка.

— Млъквай и търчи — сопна му се Пит, без да се обръща. Открехна с крак вратата за към тунела и пропусна Джордино да мине пръв с ритащия си товар. После избута вратата на мястото й и постави обратно щифтовете в пантите.

— Защо си правиш труда да поставяш вратата на мястото й? — попита нетърпеливо Джордино.

— Стигнахме дотук, без никой да ни забележи — отвърна Пит и вдигна пътната чанта. — Искам да държа в неведение Фон Тил възможно най-дълго. Бас ловя, че е видял доказателство за раните ми, след като кучето ме нападна и сигурно си мисли, че продължавам да се лутам някъде из лабиринта, докато кръвта ми изтече.

Пит се обърна и тръгна напред, насочвайки лъча на лампата ниско, за да може Джордино, пъшкайки под товара си, да вижда къде стъпва. И те поеха по обратния път. Стъпките им отекваха в тъмнината по твърдия под с особен глух звук.

Стиснал здраво водолазната лампа и малката пътна чанта, със странно пърхане в стомаха, Пит вървеше със стегната, бърза крачка, без предишния страх от неизвестното, само с необяснимото усещане за буца, заседнала под лъжичката му, и с вярата, че е постигнал нещо, което бе мислил почти за невъзможно. Аз съм на пътя на тайната на Фон Тил и държа в ръцете си племенницата му, повтаряше си Пит. Но на какво се дължи това лошо предчувствие?

След не повече от пет минути те стигнаха стълбището. Пит се отдръпна, осветявайки стълбите, и даде път на Джордино да се изкачи пръв. После се обърна и насочи лампата към вътрешността на тунела, за да му хвърли последен поглед. Лицето му помръкна при мисълта колко ли мъже, а и жени също, изтезавани тук, са могли да избягат от този ад. Едно е сигурно: никой никога няма да узнае пълната история на този лабиринт. Само призраците на онези, чиито тела отдавна са се превърнали в прах, витаеха наоколо. После той се обърна и заизкачва стълбите за последен път. С огромно облекчение видя отново слънчевата светлина от горната площадка. Не обърна внимание, че Джордино стои странно смълчан с Тери все още на рамото му. Тъкмо понечи да се промуши пръв през решетката и чу висок подигравателен смях, идващ откъм свода.