Престол и щурм

Сърцето ми думкаше в гърдите. Взех трескаво да оглеждам палубата, разкъсвана между ужас и смут. Аз видях Тъмнейший. Наистина го видях.

– Добре ли си? – обади се Мал край мен. – Не си ли ранена?

Не събрах сили да го погледна. Тялото ми се тресеше така неистово, че очаквах всеки момент да се разпадна. Впрегнах цялата си воля да поддържам светлината около нас ярка и нетрепваща.

– Тя ранена ли е? – провикна се Щормхунд.

– Гледай по-скоро да ни изкараш от тук! – кресна в отговор Мал.

– Ясно, това значи се иска от мен! – излая насреща му Щормхунд.

Волкрите пищяха и биеха с криле, обсаждайки светлия кръг около кораба. Може и да бяха чудовища, но аз се питах дали им е познато чувството за мъст. „Колибрито“ се тресеше и подскачаше. Погледнах надолу и видях сивите пясъци да се устремяват към нас.

После изведнъж изскочихме от мрака и се понесохме през оредяващите черни вълма на Долината, устремени към синкавата светлина на разпукващото се утро.

Земята се изправи ужасяващо близко под нас.

– Изгаси светлината! – нареди Щормхунд.

Отпуснах ръце и отчаяно се вкопчих в парапета на кокпита. Мярна ми се дълъг участък от някакъв път, в далечината блещукаха светлинките на град, а там, отвъд ниските хълмове, се виждаше малко езеро, по чиято повърхност играеше зората.

– Задръж още малко! – извика Щормхунд.

Жената Вихротворец простена от напрежение, ръцете ù вече се тресяха. Платната се отпуснаха. „Колибрито“ продължаваше неудържимо да пада. Вече бяхме толкова ниско над върхарите, че най-горните клони дращеха корпуса.

– Всички да залегнат и да се държат здраво! – провикна се Щормхунд.

Двамата с Мал сплетохме ръце и се свихме в кокпита с плътно притиснати към телата крайници. Малкото корабче скърцаше и се тресеше.

– Няма да успеем – простенах дрезгаво.

Мал не каза нищо, само още по-силно стисна ръката ми.

– Готови! – изрева Щормхунд. Изчакваше до последно, преди да се метне в кокпита като възел от сплетени крайници. – Я гледай, тук било уютно – успя само да каже, преди да се стоварим на земята със сила, от която костите ни задрънчаха.

Двамата с Мал бяхме запратени към предната част на кокпита, когато корабът с пукот и трясък се заби в земята, а корпусът му се разцепи на две.

Разнесе се силен плясък, после внезапно се оказа, че се носим по вода. Чух ужасяващ гръм и се досетих, че едната половина на корпуса се е отцепила. Корабът заподскача грубо по водната повърхност, после като по чудо потръпна и спря.

Лека-полека започнах да идвам на себе си. Лежах по гръб, залепена за стената на кокпита. Някой дишаше тежко до мен.

Размърдах се. Главата ми беше ударена зле и двете ми длани бяха одрани до кръв, но поне бях още цяла.

Водата нахлуваше през дъното на кокпита. Наоколо се носеше плясък и викове на хора, които се търсеха един друг.

– Мал? – опитах да извикам, но гласът ми излезе като треперливо цвърчене.