Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

Мълчаливо си сипахме по още една чаша, отляхме за упокой и пихме на екс. Сега и в моите очи имаше сълзи. Изведнъж вратата се отвори със скърцане. Обърнахме се едновременно, а в очите на Айвън пламна такава луда и отчаяна надежда, че се уплаших да не обезумее наистина. Но не... В кръчмата влезе зелената котка на Рей Макгавърн. Тя бавно и грациозно обиколи всички маси, като грижливо подуши всеки стол, качи се на камината, почака малко някой да я почеше зад ушите, както правеше Тери, стана, дойде до бара, седна на любимия му стол и нададе такъв вопъл на отчаяние, че със сигурност косата ми се сдоби с поне две-три хиляди бели косъма.

Без да се наговаряме, двамата едновременно станахме и безмълвни излязохме навън. Точно бе започнало да се сдрачава и небето бе обагрено точно в онзи прекрасен нюанс, смесица между виолетово и алено, който толкова много се харесваше на Тери. Вдигнахме погледи нагоре. Дали от алкохола, или от премрежените ми от сълзи очи, но ми се стори, че видях силует на дългокос човек, яхнал дракон, който летеше така свободно към залеза... Сълзите потекоха още по-силно. Айвън ме прегърна. Почувствах докосване до крака си, наведох се и видях котката, която се галеше и търсеше някой, с когото да сподели болката от неочакваната липса. Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми, и прошепнах:

– Сбогом, вълшебнико... Ще ни липсваш.