Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
В шест без пет по стълбището се появи млад мъж, когото Галя бе виждала и преди, но не много често. Той без съмнение беше служител на КГБ, но не местен, тъй като се появяваше в „административното здание“ на площад „Дзержински“ само от време на време, и то доста рядко. Освен Галя с нейната фотографска памет друг едва ли го помнеше по лице. Той леко притича надолу по стълбището, спря пред Галя и й подаде номерче.
За миг тя се стъписа. На бялата алуминиева пластинка стоеше цифрата 396. Номерчето, което тя даде сутринта на немеца, номерът, на който досега висяха самотно шлиферът и шапката му. Но това не беше той!
Въпреки това младият мъж, сякаш нищо не се беше случило, й протягаше усмихнат номерчето. Галя го взе като насън и след минута му подаде шлифера и шапката.
— Благодаря — каза младежът на чист руски език.
Галя мълчаливо гледаше как той облича уверено шлифера, после си слага пред огледалото чуждата шапка. „Шапката му е по-малка“ — помисли Галя с неочаквано злорадство. Младежът през това време се обърна и най-спокойно излезе навън.
Случката толкова порази Галя, че тя забрави и за своето състояние, и за другаря Потехин. Първата й мисъл беше да съобщи където трябва, но после си помисли, че който трябва и без това навярно знае не по-зле от нея. „След като е изчезнал, значи така трябва — помисли Галя. — А аз ще изгърмя… Пак ще кажат, че работя като съгледвач, че и ще ме изгонят…“ Но тя запомни за цял живот лицето на младия мъж. Чертите му биха могли да се нарекат дори приятни: светла коса, сиви очи, високо чело, ако не се брои наглата усмивка, притаила се в ъгълчетата на устните, и мътният поглед, който имат хората, които постоянно лъжат. „Не бих искала да ни се пресекат пътищата с такъв“ — мина й през главата, докато го изпращаше с поглед.
Галя не видя повече нито немеца, нито младежа, който си замина с шлифера му, а скоро и тя беше принудена да напусне работата при доста неприятни обстоятелства.
Глава първа
Районен център „Олга“
Още щом излезе от самолета и застана на стълбичката, Слава Грязнов усети, че не е в Москва. Облъхваше го пренаситеният с водни изпарения въздух на Приморието. Беше два часът следобед, но над град Артьом висеше противната мъгла, известна сред жителите на Владивосток като „пръскало“.
„Ама че гаден климат! — мрачно помисли Грязнов. — И защо чичо смени с него своя Урал? Какво му харесва тук?“
Грязнов слезе по стълбичката. Пътниците, които вече бяха получили багажа си, се тълпяха около автобуса, който трябваше да ги закара във Владивосток, и само Грязнов тръгна към касите на местните авиолинии.
„Сега остава и самолетите да не летят при това време — мрачно си мислеше той. — Нашият самолет как да е, ама кой ги знае местните кукурузници.“ Той се чудеше как въобще летят понякога малките АН-12, като се има предвид сложният и непредсказуем климат на Приморския край.
При това Слава Грязнов изобщо не беше въодушевен от целта на своята визита в Приморието — да уговаря родния си чичо да дойде с него в Москва и да вземе участие в някаква съмнителна авантюра, на всичкото отгоре и опасна за живота му. Нали ако срещу президента на Русия бъде извършено още едно покушение, независимо от всички усилия на Турецки и Дроздов, то може и да успее. А Слава Грязнов не се радваше особено на перспективата да подстави собствения си чичо. И все пак…
И все пак той беше тук, в Артьом, и послушно чакаше кога ще се вдигне мъглата и малкият дванайсетместен самолет ще може да излети към Олга.
Сега облеченият не според времето Грязнов се разхождаше на площада пред аерогарата и разглеждаше паркираните японски коли. Постепенно у него взе да се оформя впечатлението, че във Владивосток и околностите май въобще не са останали отечествените жигулита и москвичи.
Накрая по радиоуредбата повикаха пътниците за полета. Грязнов грабна чантата си и без всякаква радост забърза към самолета.
Майорът от запаса Григорий Иванович Грязнов живееше в Олга, неголям районен център в Приморския край. Той беше служил тук във войските на ПВО и остана след демобилизацията си. И ако племенникът му се чудеше, че той продължава да живее в такава дупка като градчето Олга, което едва ли имаше и пет хиляди жители, то самият Григорий Иванович беше доволен от живота си. Първо на първо, тук беше собственият му дом заедно с няколко кошера и градина, които му помагаха да оцелее през последните трудни години. Григорий Иванович с удоволствие се занимаваше и с градината, и с кошерите, но истинската му страст, колкото и да е странно, стана театърът.