Грешката на президента

— Шпасибо.

— Моля — усмихна се Галя.

Немецът се приближи към огледалото и се огледа. В ръцете си държеше хубава кожена чанта.

„Техен, дошъл е при нашите“ — помисли Галя, но вниманието й беше отвлечено от двама военни, които се появиха пред нея с тъмнозелените си шлифери. Галя познаваше единия, втория виждаше за пръв път. Военната униформа на пръв поглед би трябвало да бъде за Галя донякъде сложна, но всъщност воинското звание, родът войски и другите знаци за отличие правеха униформите не по-малко запомнящи се от цивилните дрехи. По-трудно беше с граничарите: от тях идваха много и всичките със зелени петлици. Истинските сътрудници не носеха шинели.

Галя откри своята потресаваща способност да запомня хората и техните дрехи чак когато започна да работи като гардеробиерка. Отначало тя се проверяваше сама — дали точно този дебелак дойде с палто с кафява кожена яка и големи, приличащи на шоколадови копчета, а този — със сиво демисезонно палто, тънко за зимата… Всеки път тя се оказваше права. Понякога даже отиваше за палтото, преди още изуменият посетител да й подаде номерчето.

След това я извикаха където трябва и й обясниха, че подобно поведение намирисва в най-добрия случай на хулиганство.

— Вие да не би да запомняте лицата на всички? — попитаха я подозрително.

— Не — скромно отвърна Галя, като почувства, че в този случай е по-добре да премълчи за своя талант. — Само тези, които идват всеки ден.

— И това не ви трябва — меко й направиха забележка. — Че току-виж си помислили, че при нас дори на гардероба има съгледвачи. Нали искате да си запазите мястото?

Галя само кимна и повече не показваше, че помни добре кой и какво й е подал.

Така и си вървеше денят. Шлифери, шапки, барети, шумолящи пухени палта и военни полушубки в цвят каки, сиви, черни… Работата не бе трудна, но Галя се чувстваше уморена. И как не, сигурно вече беше във втория месец. Тя дори не си представяше как ще каже за това на другаря Потехин, който сега беше в служебна командировка. Може пък да се разведе все пак, но не, по-добре дори да не мисли за това.

Гардеробиерките нямаха обедна почивка, но се заместваха една друга от време на време, за да отскочат до столовата и набързо да хапнат нещо. Така беше и този път. Обаче от миризмата на яденето на Галя изведнъж така й прилоша, че се ограничи с чаша чай и кифличка. Тя се върна на работното си място толкова бледа, че леля Клава прошепна:

— Галка, де си се разболяла?

Галя само махна с ръка в отговор. Сега най-много й се искаше да си е вкъщи.

Към шест часа посетителите ставаха все по-малко и закачалките се опразваха. Галя се огледа: в нейния сектор беше останал само една-единствена дреха — зеленикав, в преливащ се цвят пухен шлифер и шапката, с които дойде немецът. „Дългичко се задържа той там — тъжно помисли Галя. — Сигурно решават нещо сериозно.“