Затворена котка [bg]

Един неин приятел, който работеше в Националната библиотека, й намери Дневник от детството, един от най-малко известните текстове, може би защото хората обикновено не обръщат внимание на мечтите и желанията на децата, като че ли това са капризи на недовършена душа, или сякаш не разбират, че сред техните гукащи страхове се крие коренът на голям брой бъдещи нещастия… и вероятно следата на хиляди минали животи.

Прочитът на този дневник я смути до крайност. Забелязваше прилика между мислите на онова дете и собствените си тревоги: решението й да чете повече, за да компенсира времето, загубено в забавления; убеждението, че единственото й удоволствие е да се потопи в света на страниците и буквите, където тя е Всезнаещата Богиня; жаждата й за самота, за да подхранва съзерцателния си дух; отхвърлянето на съвременния свят и афинитета й към ерата на големите замъци… Онзи Дневник съдържаше мисли, които самата Мелиса споделяше, защото бяха минали през ума й години по-рано. Беше удивително. Тя и Анаис са си приличали още от детска възраст, като изключим онази странна любов. Почувства нейната беззащитност, самотата и отчаянието й пред необяснимото отсъствие на бащата. Навсякъде четеше един и същ мъчителен въпрос: „Защо не мога да бъда с него?“ А после безумната й изповед след причастие, когато признава как й се струва, че вместо тялото Христово целува и приема тялото на баща си.

Омагьосана пред такова светотатство, Мелиса страдаше заедно с малкото момиче, което продължаваше да жадува за баща си. Как й се искаше да я прегърне и приласкае! Да я увери, че желанието й да я пази, е толкова голямо и всяка друга любов е излишна. Колко мъка й причиняваше съзерцанието на онази тъга от непреодолимата дистанция на времето, безсилна да я облекчи!

Най-накрая стана свидетел на мъчителната кулминация на тази връзка, с години подхранвана от епистоларен огън, докато достигне връхната си точка във взаимното обладаване на двете тела. Но тя отказа да ги съди по човешките закони. Може би онази телесна връзка между баща и дъщеря е била единственият начин, който две души близнаци са намерили, за да запълнят накуп толкова години раздяла. Може би това е бил най-отчаяният начин, с който са се надявали да възстановят една любов, осакатена от обстоятелствата. Било е почти самоубийствено деяние, но никой от двамата не е могъл да му се противопостави: нито Анаис, вече омъжена и във вихъра на любовния си живот, нито авантюристичният пианист, преситен от жени и болен.

Мелиса разсъждава дълго върху тази случка. С часове медитира в тъмнината, докато се предаде на съня, напускайки онзи ад, който кипеше в тетрадките на една мъртва жена. Единственият траен образ бе споменът за нейния талисман. Синият камък се носи сред искрящо черен океан, въртейки се около себе си, докато не беше уловен от една прозрачна ръка.