Зовът на костите [bg]

- Майко мила, все пак много си го бива в интерес на истината! - засмя се тя, после несъзнателно пипна косата си на мястото, където я бе докоснал, и се усмихна. Пусна радиото, докато завиваше по шосето към Бастан, и затананика песента, която бе чувала само по радиото.

Великолепната гора на Бастан е непрогледно черна нощем и усещането, което предизвиква, е сравнимо само с нощта в открито море при пълен мрак, без звезди. Бледото сияние на едва прозиращата между облаците луна не помагаше особено и само мощните фарове разкъсваха тъмата, като при всеки завой хвърляха сноп светлина към гъсталака, разпрострял се от двете страни на шосето като бездънен студен океан. Амая намали скоростта: ако колата излетеше на някой завой, никой нямаше да може да я види откъм пътя. Вековната черна паст на гората щеше да я погълне. Дори денем би било трудно да откриеш сред гъстата растителност черен джип като нейния. Студена тръпка я полази по гърба.

- Толкова обичана и толкова страшна - прошепна тя.

На минаване покрай хотел „Бастан“ хвърли поглед към паркинга, осветяван едва-едва от четирите външни лампи и от бледата светлина от прозорците на кафенето, което въпреки късния час беше доста посетено. В паметта й несъзнателно изникна образът на Фермин, насочил служебния си пистолет първо към Флора, а после към главата си; сцената с проснатия на земята Монтес, когото инспектор Ириарте бе обездвижил, докато сълзите му се смесваха с прахта на паркинга. Думите на комисаря отекнаха в главата й: „Не се опитвам да повлияя на решението ви, само ви информирам“.

Навлезе в градската част на Елисондо, мина по улица „Сантяго“, зави наляво, за да се спусне към моста, и чу лекото трополене на гумите по паважа. Като прекоси моста „Муниартеа“, свърна вляво и паркира колата пред дома на леля си, където бе живяла от деветгодишна, докато напусна Елисондо. Потърси ключа сред другите на ключодържателя си и отвори вратата. Къщата я посрещна топла и трепетна, изпълнена с енергията на нейната обитателка и с неизменната кантилена от телевизора като фон.

- Здравей, Амая - поздрави я лелята, седнала в дневната пред камината.

Амая усети прилив на обич, като я видя с дългите й бели коси, прибрани в кок на тила, който й придаваше вид на романтична героиня от английски роман, и изискано изправения гръб, сякаш се готвеше да пие чай с кралицата.

- Не ставай, лельо - помоли я тя, докато приближаваше и се навеждаше да я целуне. - Как си, красавице?

Енграси се засмя.

- О, да, сигурно съм самата красота с този пеньоар - отвърна лелята, подръпвайки плюшения си ревер.

- За мен винаги ще бъдеш най-красивата.

- На леля момичето... - прегърна я Енграси.

Амая се огледа наоколо, както правеше винаги, когато се завърнеше вкъщи, със съзнанието, че този неин жест съдържа не само констатация, но и признание. Сякаш казваше: „Вече съм тук, върнах се“. Причината не й беше много ясна, но вече не се и питаше защо тук се чувства така, просто се наслаждаваше на усещането.

- А момченцето ми как е?