Мираж [bg]

— Отвлякоха ме през навечерието на пълнолетието ми — прошепнах, втренчена невиждащо в тъмната вода. — Пред очите на приятелите и семейството ми. Пред очите на брат ми. Не разбирах защо им трябвам, преди да я видя.

— Марам? — каза той.

Кимнах.

— Тя властва над живота ми, откакто пристигнах в Зияана.

След като първите думи се изплъзнаха от устните ми, сякаш вече не можех да спра потока. Надпреварваха се, сякаш се изливаха от мен — разказах му за пристигането си в Зияана и как ме бяха затворили като в гробница. Част от мен се чувстваше изолирана от всичко, което бях преживяла — самотата, загубата на даана, животът под зоркия поглед на Марам и Надин. Но момичето, което бе хлипало по време на първата нощ, още живееше в мен, и усетих как гласът ми потреперва задавено.

Идрис се облегна на стената, тих, но зорко вгледан в мен, и ме остави да говоря, като ту ме подканяше да продължа с въпроси, ту ме оставяше да помълча, когато чувствата ми дойдеха в повече. Докато говорех, започна да ме изпълва необичайно чувство за лекота, сякаш бях очаквала възможност да сваля този товар от плещите си. Не бях говорила с никого, а и кой ли би ме изслушал? Тала, която правеше дребни мили жестове, но се боеше да се сближи твърде много с мен? Дроидите, които не можеха да изпитват нито съчувствие, нито разбиране?

— От колко време си пленник? — попита Идрис, когато завърших разказа си.

Засмях се сломено.

— Не зная. Седмици? Месеци? Балът беше първото ми излизане от Зияана.

— Идните седмици може да се окажат благодатен отдих и за двама ни — каза той замислено. — Без непрекъснатото наблюдение.

Не се усмихнах, но тази мисъл ме очарова. Време, през което да бъда себе си, без маска, без заплахата от Надин и Марам да тегне над всеки мой ден.

— Да — прошепнах. — Възможно е.

Тишината изпълни тунела отново, но този път — по-уютна, сякаш ме изкушаваше да приема предложението му за отдих, за доверие.

— Как да те наричам? — попита той накрая.

Вдигнах брадичка. Бях взела решение.

— Наричай ме с името ми. Амани.